
Настоящият материал се посвещава на алпиниста и човека д-р Атанас Скатов.
На 5 февруари 2021 г. медиите в България и чужбина оповестиха, че българският алпинист д-р Атанас Скатов е загинал при слизане от Лагер 3 под върха К2 (8611 м) в планината Каракорум, Пакистан. Влошеното време е било причина изкачването да бъде прекратено.
Българският алпинист участваше в първата международна експедиция, чиято цел бе да извърши първото зимно изкачване на К2. За България това беше първото участие в зимна експедиция на връх над 8000 метра.
Д-р Атанас Скатов предстоеше да навърши 43 години.
Представяме Ви интервю на д-р Ваня Велкова, което е провела с д-р Нели Димитрова-Бурмайстер, сестрата на д-р Атанас Скатов.
***
За постиженията
• Д-р Скатов е първият и единствен българин, който е изкачил 11 пъти връх над 8000 метра.
• Изкачил е 10 от 14-те осемхилядника на Земята, Еверест – два пъти:
1. Еверест (север) 8848 м, Хималаи, Китай, 2014 г. (първо изкачване)
2. Манаслу, 8163 м, Хималаи, Непал, 2015 г.
3. Анапурна I, 8091 м, Хималаи, Непал, 2016 г.
4. Макалу, 8485 м, Хималаи, Непал, 2016 г.
5. Лхотце, 8516 м, Хималаи, Непал, 2017 г.
6. Еверест (юг) 8848 м, Хималаи, Непал, 2017 г. (второ изкачване)
7. Чо Ою, 8201 м, Хималаи, Непал, 2018 г.
8. Кангчендзьонга, 8586 м, Хималаи, Непал, 2019 г
9. Гашербрум I, 8080 м, Каракорум, Пакистан, 2019 г.
10. Гашербрум II, 8035 м, Каракорум, Пакистан, 2019 г.
11. Дхаулагири, 8167 м, Хималаи, Непал, 2019 г.
• Д-р Атанас Скатов е първият български алпинист, изкачил седемте най-високи върха на седемте континента на планетата (англ. Seven Summits):
1. връх Ухуру, 5895 м, (Африка), 2013 г.
2. връх Елбрус, 5642 м, (Европа), 2013 г.
3. връх Аконкагуа, 6962 м, (Южна Америка), 2014 г.
4. връх Карстенц-Пирамид, 4330 м, (Австралия и Нова Зеландия), 2014 г.
5. връх Винсън масив, 4892 м, (Антарктида), 2014 г.
6. връх Еверест, 8848 м, (Азия), 2014 г.
7. връх Денали, 6197 м, (Северна Америка), 2017 г.
• В продължение само на 8 години той е извършил 21 експедиции. 14 експедиции от тях са на върхове над 8000 метра.
• Д-р Скатов е носител е на многобройни награди и отличия.
• Автор е на 7 книги.
***
Д-р Димитрова, бихте ли се представили кратко?
Здравейте! Преди всичко бих искала сърдечно да Ви благодаря за поканата за това интервю. Държа да отбележа, че Наско винаги с голямо удоволствие е давал интервю на Вас и медията, която представяте.
Относно мен самата, аз имам най-голямото щастие на света и най-тежката загуба да бъда единствената сестра на големия българин, веган, алпинист, агроном, автор на книги, природозащитник, мотиватор, факлоносец на мира, борец за един по-добър, по-чист и по-справедлив свят, Атанас Скатов.
Тъй като съм по-голяма от него, го познавам през целия си живот, живели сме под един покрив не само като деца, но и като студенти, и като докторанти в Берлин. Винаги сме били много близки, съмишленици, имаме много общи интереси, споделяме едни и същи идеи, неразделни сме в думите, мислите и делата. Наско винаги е бил най-добрият ми приятел, любимият вуйчо на децата ми, най-слънчевият, най-позитивният и най-силен човек, който познавам. Омъжена съм, майка съм на три деца. С моето семейство живея в Мюнхен, където Наско при всяка възможност ни гостуваше. Завършила съм право със специализация международни отношения в СУ “Климент Охридски”. Впоследствие получих научна степен ЛЛ.М. по европейско право в „Хумболтовия университет“ Берлин, по-късно в същия университет бях докторант по екологично право. Талантът ми е да свиря на пиано.
Разполагате ли с нови данни относно случилото се с Наско?
Относно случилото се с Наско мога да кажа, че предвид обстоятелствата, ние все още не знаем точно какво е довело до неговото падане на 5 февруари. Разбира се, че се опитваме да съберем данни, както от другите участници в експедицията, така и по пътя на логиката и според последвалите събития. Към този момент разполагаме с различни данни, които сочат като основна причина за смъртта на Наско недостатъчно професионално отношение от страна на лицата от фирмата организатор “Севън Съмит”, които не са спазили важни свои задължения, в резултат на което светът загуби пет невероятни мъже и алпинисти, а България загуби своя син Атанас Скатов.
На първо място хигиената по време на експедицията е била крайно недостатъчна, поради което много участници, в това число и Наско, са страдали през цялото време от стомашно-чревно разтройство, при това в много остра форма, с повръщане и диария, което при Наско е било лекувано с антибиотик и въпреки това е продължило до 2-3 дни преди последната му атака към върха. Желая да припомня, че не за първи път същата фирма подлага на лоши хигиенни условия участниците си. През 2017 г. Франк Ирних публикува в немската преса, че се е отказал от двойната си експедиция Лотце-Еверест, когато Наско успя да изкачи и двата върха, именно поради лошата хигиена и в резултат на това сериозно разболяване на алпинистите.
Но най-страшното този път се е оказало липсата на палатки в Лагер 3, на височина 7350 метра. Когато Наско и останалите алпинисти, достигнали вечерта на 4 февруари до Лагер 3, са търсили обещаните поставени от фирмата палатки, не са ги открили. Последвалото обяснение на собственика на фирмата Дава Шерпа беше, че вероятно вятърът ги е отвял. Но забележете, палатката на Тамара Лунгер, изкачила се заедно със своя партньор Алекс самостоятелно до Лагер 3, е стояла, затова Тамара и Хуан Пабло са се приютили в нея. Али Садпа, синът му и Джон Снори също са си носили палатка, те не са били с фирмата „Севън Съмит“. Всички останали шерпи и алпинисти, общо 16 човека, остават с две малки палатки, които са били като резервни. Ние и до днес не знаем, в коя палатка е прекарал нощта Наско и колко време изобщо е бил навън при минус 40 градуса, както и за колко време е бил допуснат в някоя от палатките.
Като най-драматично обстоятелство трябва да се отбележи ситуацията с въжетата. Към върха е имало много стари и несигурни въжета. За алпинистите е било невъзможно да разпознаят кое въже е по-ново и евентуално с по-малък риск за живота. Единствено шерпите са знаели по кои въжета да се спуснат без риск. Както при Сержи Миноте, така и при Наско, а с много голяма вероятност и при останалите трима изчезнали алпинисти, главната причина за падането е била скъсано въже.
При Наско скъсаното въже е било видяно от другите след него. Всъщност това е официалната причина за смъртта му, посочена в смъртния акт. Журналистът Елиа, Антонио Сикарис и други участници в експедицията разказват, че не само въжетата са били в по-голямата си част стари и разхлабени, но и самият парапет не е бил стабилен като няколко пъти колчетата, които фиксират въжетата към скалите, са се изваждали. Всеки ден достигат до нас, близките на Наско, нови данни за цялата експедиция и конкретно за този фатален ден, 5 февруари. Ние ще продължаваме да събираме информацията с надежда да узнаем истината – за самите нас, в памет на Наско и за света.
Поддържате ли контакт с колеги на Наско, които са били с него на експедицията в Пакистан?
Да, както вече посочих, разговарях лично с няколко колеги на Наско, които са били с него на тази експедиция, както и на самия ден 5 февруари. Всички те дълбоко скърбят за случилото се. Разбира се, трябва да бъдем реалисти, не мога да очаквам от тези хора, че ще разкажат на 100% това, което знаят.
Първо, защото много хора изпитват страх и неудобство от това да се конфронтират, особено с една фирма, която има много добри позиции в бранша и е монополист в Непал. Второ, почти всички от колегите на Наско се подготвят или са вече на друга експедиция със същата фирма, например Антонио е на Анапурна, Ноел ще заминава през април за Еверест, Кедровски ще води група до Базовия лагер на Еверест, както прави всяка година. Всички тези колеги обичаха Наско и го ценяха високо като алпинист и човек. За тях обаче животът продължава. Те продължават с алпинизма и въпреки че някои от тях възприемат също идеите на Наско за опазване на околната среда, включително Нирмал Пурджа, не може да се очаква от тях да изобличат лицата, от които зависи бъдещето им в алпинизма.
Според Вас, има ли нещо от особено важно значение, което бе пропуснато да се съобщи за Наско във връзка с инцидента под К2?
Да, определено всичко, свързано с вината на фирмата-организатор, както и с поведението на шерпите “герои”, изкачили според официалната версия върха, е някак си неточно и непълно отразено в медиите. Тук ще си позволя да кажа нещо, което може би няма да допадне на една част от хората. Но аз го чувствам така и съм длъжна да го споделя, а именно: от години ми прави много силно впечатление, че ние българите сме склонни да се възхищаваме и да ценим повече чужденците, постиженията на други народи и т.н., но не и успехите на нашите, българските герои и личности.
Не съм журналист, но силно ме впечатлява факта, че нито един от шерпите, които твърдят, че са били на върха К2, не е имал със себе си спот-устройство, посредством което се е виждало в реално време къде се е намира.
Трябва да посоча, че конкретно, във връзка с Наско, не е било направено никакво официално допитване до собственика на фирмата Дава Шерпа, който е бил на място на Базовия лагер, както и до шерпата свръзка на Наско, Лакпа Денди, в смисъл: какво точно знаят за случилото се, къде е нощувал Наско, къде са голяма част от личните му вещи, които ние не получихме и други.
Не намираме отговор и на въпроса, защо всички други алпинисти тръгват за атака на върха на 2 февруари, а само Наско на 3 февруари, като се налага той да ги настигне, като за един ден той достига директно до Лагер 2, без нощувка на Лагер 1, което е изключително изморително. Има версия, че за Наско не е била осигурена палатка на Лагер 1 и затова Дава му е „наредил“ да върви директно до Лагер 2 за един ден.
Българските журналисти разговаряха с Нирмал Пурджа, но би трябвало официалните власти в Пакистан да разговарят с лицата, които са били непосредствено преди и след Наско по трасето в момента на неговото падане, както и впоследствие, когато след 5-6 часа е било транспортирано тялото на Наско с хеликоптера.
Имаше ли нещо, което Ви разтревожи, когато Наско заминаваше към Пакистан?
Да, имаше няколко неща, които ме тревожеха, преди Наско да замине. На първо място, всичко стана много набързо. Самата идея за тази зимна експедиция се породи буквално няколко седмици преди заминаването като заместител на факта, че през цялата 2020 г. нямаше нито една експедиция на връх над 8000 метра.
Наско, разбира се, тренираше много усилено през цялата година. Първоначално плануваше да замине през пролетта на 2020 г. После искаше да организира изкачване на 7000-метровия връх в Хималаите, Ама Даблам, но и това не беше възможно заради ситуацията с Ковид. Паралелно Наско завърши своята седма книга, посветена на Седемте Континентални Първенеца. Той стана първият българин, изкачил седемте най-високи върха на седемте континента на Земята.
Това, което най-много ме притесняваше преди заминаването му за Пакистан, беше, че всъщност Наско до голяма степен се реши да участва в тази зимна експедиция, защото неговият шерпа от последните му три експедиции през 2019 г., когато той изкачи 4 върха над 8000 м. в рамките на една календарна година и постави световен рекорд, Сану Шерпа, също искаше да бъде с Наско на тази експедиция и дори е в списъка от участници.
Сану много уважава Наско и често му се обаждаше по телефона, например когато бяхме за последен път с Наско заедно на 13 септември 2020 г. в Тирол по покана на Алпийското дружество. Изведнъж, буквално дни преди заминаването за Пакистан, Сану Шерпа се отказа да участва в зимната експедиция на К2. За мен това беше много притеснително обстоятелство. Попитах Наско защо той изведнъж се отказва, но Наско не знаеше истинската причина, уж Сану искал да работи в селото си… Все пак за тях, шерпите, този доход от експедициите е екзестенциален, така че явно нещо друго беше причината, но ние все още не го знаем. Сега често си пишем със Сану и според него, ако той е бил с Наско, Наско щеше да бъде жив.
Мъката при загубата на най-близките ни хора е най-тежка и я носим до края на дните си. По какъв начин Вие и Вашите родители постепенно осмисляте нещата?
За мен, за моите три деца, които обожават вуйчо си и на които той е кръстник, за родителите ни, за моя съпруг, за останалите ни роднини, близки и приятели, загубата е невъзвратима и непреодолима. Надяваме се Наско да е сега в един по-добър, по-красив и справедлив свят, към който той се стремеше и към който неговата светла душа принадлежеше. Но ние сме тук, сега и това, че няма да можем да го прегърнем, да ни се усмихне, да ни се обади, да ми помогне винаги, когато имам нужда от него, няма как да го преживеем. Прекалено силно беше присъствието на Наско и неговият ореол, за да можем да свикнем с липсата му. Това, което можем и сме длъжни да направим в неговата памет, за себе си и за всички, е да продължим идеите му, делото му, онова, за което той живя и толкова млад загина.
В една от книгите си Наско пише: „Толкова е красиво да си в планината, особено когато си сам – може да се концентрираш, да навлезеш дълбоко в себе си и да се насладиш на всеки миг.“ Как си обяснявате тази негова голяма любов към планината?
За любовта си към планината самият Наско пише многократно в своите книги. Прозрението го вдъхнови за първи път след преминаването на маршрута Ком-Емине през 2010 г. заедно с нашия баща, което беше вследствие на драматична раздяла в личен план, която не беше по негово желание. Впоследствие Наско намери в планината това, от което неговата душа имаше нужда, а планината се влюби в Наско и му показа колко е красива, дружелюбна и мъдра. Както Наско казваше, това беше любов от пръв поглед. Той беше тогава на 33 години.
„Планините са особено велико дело на Твореца, с много умисъл, красота, загадъчност, суровост и респект.“ – казва Наско. Споделял ли е с Вас Наско в коя планина се е чувствал най-добре?
Наско много пъти е споделял, че неговият любим връх, макар и скромен на ръст, е връх Кутелка в Стара планина над Сливен, затова се надявам да стане възможно този връх да бъде наречен на неговия откривател и най-голям почитател Скатов. Друга много особена за Наско планина беше Рила, връх Мусала, където той благоговееше пред природата и пред нейния създател Бог. Разбира се, Наско се чувстваше много добре и в Пирин, Родопите, както и в световните снежни великани Хималаите и Каракорум. Но неговите най-съкровени планини си бяха българските, където той тренираше и медитираше всекидневно.
„Нямам треньори, учители, съветници и консултатнти. На всичко съм се учил сам с помощта на тренировки.“ Как мислите, именно планината ли даваше силите на Наско, за да изкачи осемхилядните гиганти на планената или нещо друго?
Разбира се, самата планина даваше на първо място сили на Наско. Самото общуване с нея беше за него нещо много важно и специално. Но също хората, които са негови съмишленици, които го подкрепят, обичат и вярват в него, които се учат от него не само по отношение на алпинизма и веганството, но и като пример на един човек, за който нямаше невъзможни неща. Това беше така, защото Наско никога не е имал учители и треньори, постигнал е всичко сам.
Неговият уникален пример вдъхновява хората. От друга страна, всичко това го окриляваше да продължи напред, дори тогава, когато е било най-трудно и целта е изглеждала невъзможна. Неговият син и всички деца по света също даваха неимоверно много сили на Наско да продължи напред. Той винаги, на всички експедиции, носеше със себе си флага “Обичам Те Васко”. И преди трагедията на 5 февруари, последните снимки на Наско са също с флага на сина му, както и с флага на Българския туристически съюз.
„За мен Силата е една, независимо с какви думи я наричат различните религии. Вярвам в нея и в доброто.“ – споделя Наско. В какво още вярваше той?
Наско беше много вярващ човек. За него вярата беше нещо важно и определящо в живота. Той силно вярваше в Бог, в доброто в хората, в справедливостта и в любовта. Той обичаше да казва “Невъзможни неща няма.”. В профила си във фейсбук е записал, че работи за Великия Творец на Вселената.
Наско беше голям мечтател и притежаваше, според мен, силата и ореола на свръхчовек. Много хора оставаха запленени от неговия магнетизъм, което беше външната страна на неговия изключителен чист, смирен, одухотворен вътрешен мир. Затова сме склонни да мислим, че сега Наско е там, където винаги е принадлежал, в един свят на вяра, надежда, любов и мъдрост.
През 2018 г. Вие и съпругът Ви заминахте с Наско за Непал и Тибет и го съпровождахте до Базовия лагер на връх Чо Ою (8201 м). С какво ще запомните това пътуване?
Това съвместно пътуване, което Наско организира за нас и още двама наши приятели, беше една дългогодишна наша мечта. Още когато през 2002 г. прочетохме за първи път “Седем години в Тибет”, имахме огромно желание да посетим тази страна. За мен съдбата на тибетския народ и китайското господство винаги беше сходна със съдбата на българския народ и османското владичество. Да отида и да видя със собствените си очи как изглежда Покрива на света, за мен беше равносилно на чудо.
Това желание на Наско стана реалност през 2010 г. Аз почаках до 2018 г., както Наско казваше, „когато Силата реши“. Тогава ние бяхме заедно с Наско в Непал, в Ласа, отидохме до Базовия лагер на Еверест и го изпратихме до Олд Тингри, на няколко километра от Базовия лагер на Чо Ою.
Раздялата ни бе там, пред къщата, в която нощувахме, на прашната улица с бездомни кучета и якове… Бях много силно развълнувана, плачех и в себе си не исках да пусна Наско абсолютно сам на такова рисковано начинание. Но това беше неговият избор и неговата мисия, за него това беше изключително важно и нямах право да му кажа, че се страхувам за него. Тогава той беше напълно сам, без шерпа свръзка, без допълнителен кислород, без абсолютно никакъв познат там, изложен на хиляди опасности.
Беше планувал след Чо Ою изкачване също без шерпа и кислород и на Еверест – за него за трети път, но след инцидента с Боян Петров властите не разрешиха на Наско да го направи. Той беше доста ядосан, макар че винаги е казвал, че човек трябва да приема всичко, което се случва като най-доброто за него. Радвах се, че Наско се върна жив и здрав от Чо Ою, а Еверест можеше да почака.
От самото ни пристигане в Катманду и по време на целия ни престой в Тибет бях много впечатлена от уважението и благоговението на местните хора, както и на други алпинисти от цял свят, към Наско. Те идваха при него, почитаха го, гледаха го като свръхчовек, някои чакаха с часове да се прибере в хотела, за да го видят на живо и се запознаят с него. Той си беше все така скромен и смирен, аз ликувах и се гордеех с моя брат, приятел, пример и учител.
Но като цяло, това наше пътуване беше за мен голяма награда след годините, през които трябваше да се грижа за малките си деца. Тогава виждах Наско за определен период от време. Той също беше винаги много зает. А в Тибет бяхме от сутрин до вечер заедно. Той ни показваше забележителностите и разказваше всичко, което знаеше. Грижеше се за нас като за малки деца и всички бяхме много щастливи, че сме заедно на това красиво, със суров климат, архаично и много мистично кътче от нашата планета.
Тук искам да отворя една скоба и да разкажа: всъщност, Наско плануваше тази пролет 2021 г, да се опита да изкачи шръх Шиша Пагма, който се намира в Тибет, а ние да го придружим отново до Тибет и този път да направим заедно обиколката на свещената планина Кайлаш. Но явно Силата реши друго за нас.
Тибет ли беше духовното място, което най-силно бе впечатлило Наско?
Не бих могла да отговоря на този въпрос еднозначно. Наско определено, както и аз самата, много почиташе религиозността на тибетците и тяхната пълна отдаденост на духовността. Удивително е, когато виждаш със собствените си очи как хората не се интересуват от материалните блага, а от сутрин до вечер месеци наред в студ и пек се молят и пеейки мантри, преминават пътя си чрез простиране на тялото си. Цялата атмосфера в будистките храмове е много особена, сякаш времето е спряло и нищо друго освен духовността и молитвата нямат значение.
Наско беше много силно впечатлен и от праволсавното християнство, особено от житието на свети Йоан Рилски. Винаги при възможност ходеше на преклонение на гроба, в пещерата му и в манастира. През 2008 г. той беше послушник там. А в годината, в която за първи път посети Тибет, през септември 2010 г., той беше преди това, през май, на поклонническо пътуване в Йерусалим.
„Когато някой ти заявявя, че не можеш да постигнеш нещо, просто ти каза, че той самият не може. И докъде опират неговите възможности. Твоите граници обаче стигат до съвсем друго място и всичко зависи единствено от теб самия.“ – пише в една от книгите си Атанас Скатов. Според Вас, имаше ли много хора, които не вярваха във възможностите на Наско?
Според мен има много повече хора, които вярваха и продължават да вярват във възможностите на Наско. А и както казваше моята и на Наско учителка по история, “Когато фактите говорят, боговете мълчат”. При постиженията на Наско и то за рекордно кратък срок от време, не става въпрос за вяра във възможности, а за преклонение пред смелостта, трудолюбието и себеотрицанието в името на една световна идея. Това, което правеше Наско истински щастлив и за него беше доказателство, че върви в правилната посока, беше, че самите хора благодарение на неговия пример и на общуването с него, започваха да вярват на самите себе си, да постигат целите си и да сбъдват мечтите си, да бъдат по-уверени, по-смели, по-добри, да бъдат самите себе си.
„Често са ме питали дали вече не са ми омръзнали върховете в България, които изкачвам всяка година, особено над Сливен, където съм всеки ден. Отговарям им, че няма как да ми омръзне дори и най-ниският връх, защото всеки път изкачването в различно. Но винаги това ме зарежда с много енергия, любов и красота. Така че и Еверест, дори и всяка година да го изкачвам, няма как да ми омръзне, дори напротив.“ – споделя д-р Скатов. Как мислите, освен Еверест, който Наско изкачи два пъти, кой е най-високият ВРЪХ, който той изкачи в живота си?
Безспорно за мен най-високият връх, който изкачи моят любим брат, е върхът на Личността, на Личността Атанас Скатов, чиите стъпала са любовта, смелостта, саможертвата, вярата в доброто, трудолюбието, скромността, смирението, мъдростта, идеализмът, възвишеността, дарбата да прощаваш, себеотдаването, саможертвата, миротворството, стремежът към светлина.
Наско изкачи своя собствен връх, който беше: да живее на първо място за добруването на другите, за опазването на природата, за спасяването на планетата, както се казва и неговата група във фейсбук и неговата фондация, да мотивира хората да правят това, което е най-важно и смислено за тях.
Според Вас, с какво беше различен Наско?
Много са нещата, с които Наско беше различен от повечето хора. Той се отличаваше още като дете с изключителна смелост и пъргавост, беше много жизнерадостен, засмян и някак си живееше в своя собствен свят, в който си остана до последния си ден.
Наско беше разбира се невероятно умен, трудолюбив и всеотдаен към своите идеали и начинания. Но може би Наско най-много се отличаваше със своя морал, с това, че той винаги прощаваше, дори и най-големите предателства, притежаваше невероятна морална сила, която му позволяваше да бъде винаги над нещата, над материализма, консуматорството, завистта.
Наско беше различен с неуморната си вяра в доброто в хората, със стремежа си да успее да бъде разбран и последван от повече хора, да успее да направи всичко, на което е способен за опазване на природата и на планетата.
Наско беше едно невероятно съчетание между зрял силен мъж в разцвета на силите си, който носи смелото сърце на Давид (Голиат), невинността и добродушието на дете, милосърдието на духовник и мъдростта на учител, увенчани от неговата ангелска усмивка.
„Толкова съм благодарен, че успях да изкача най-високите върхове на всеки континент на Земята, както и да разгледам след експедициите околностите и да се нсладя от сърце на нашата прекрасна планета. Мисля, че по-прекрасно място от нея едва ли съществува. Цялата тази флора, фауна, различни хора, култури, етноси. Тези планини, реки, морета, океани. Този перфектен свят трябва да го пазим и да се грижим за него.“ – пише той в последната си книга „Седемте континентални първенеца“. Как бихте формулирали в едно изречение посланието на Наско към хората?
С неговите собствени думи: “Заедно напред и нагоре за един по-добър свят за нас и нашите деца!”
„Най-големият ми успех вече е пожънат и всеки ден някой ми пише или ми споделя, че съм променил живота му в положителна посока. Това беше и целта на проекта – да помагам на хората.“ През последните години Наско изнесе над 300 лекции и презентации в България и чужбина. Според Вас, какво научи той от хората, с които се срещна?
Бих казала, че постоянният му контакт с различни хора, на живо, по телефона, чрез имейл, фейсбук, може би е научил Наско, че неговото дело и всичко, което той направи и положи основите през последните години, е нещо много стойностно. Защото това действително подтиква хората към положителна промяна. Все повече хора от различни държави и култури се учат от Наско, от неговия начин на живот, от идеите му във връзка с екологията, веганството, от неговата смелост и новаторство.
В книгите си той пише: „Благодарност към сестра ми и нейния съпруг – Нели и Йоханес Бурмайстер, които са винаги до мен.“ Какво предвиждате да направите в памет на Наско?
Много Ви благодаря за този въпрос. На първо място, ще се опитам заедно с подкрепата на приятелите и съмишлениците на Наско, да продължим неговата кауза за опазване на околната среда. Ще запазя неговата фондация “Да спасим планетата”, както и неговия планински клуб “Чомолунгма”. Бих искала да провеждаме различни мероприятия, особено за деца и младежи, които се интересуват от темата. Също така съм в добър контакт с планинските дружества, на които Наско беше член и с които имаме съвместни идеи за поставяне на негови паметни плочи в България и Германия, тъй като той беше и немски възпитаник.
Като мой дълг считам преиздаването на книгите на Наско, които са важна част от неговото дело. Това са уникални дневници на вегана-алпинист-еколог, написани от първо лице и чрез които всеки един човек би могъл да се докосне до неговия свят, дори и когато той не е вече сред нас. За съжаление към момента нямам възможност да направя това, тъй като не съм пряк наследник на Наско.
Най-амбициозният ми проект, за осъществяването на който ще бъдат необходими повече средства и ресурси, е учредяването на “Регионален еко-планински център Скатов Сливен”, който да бъде създаден в нашата наследствена къща. Това е проект на самия Наско, който искаше да осъществи приживе. В тази къща е роден брат ми, там е живял като дете и винаги работеше в градината с голямо удоволствие. През последните 15 години от смъртта на баба ни никой не живее в къщата. Предвиждам това да бъде музей на алпинизма, екологията, веганството, с експозиция от различни лични вещи на Наско, като същевременно бъдат представени върховете над Сливен с тяхната специфика. Не на последно място музеят трябва да се утвърди като център за обмяна на идеи, срещи и диалог на планинари, алпинисти, еколози, природозащитници и любители на планината от цялата страна.
С какво искате хората да запомнят Вашия брат, който до момента е единственият българин, изкачил 11 пъти осемхиляден връх, изкачил седемте най-високи върха на седемте континента на Земята, както и много други върхове, човек с внушителни постижения и многочислени награди?
Разбира се, за мен е важно хората да запомнят постиженията на Наско в алпинизма и то като първи и единствен веган на световно ниво. Но бих искала хората да запомнят и неговата кауза мечта – да бъдем по-добри, по-човечни един към друг, по-мъдри в отношението си към природата и по-балансирани в ежедневието си.
Нека Наско бъде запомнен като момчето, което говори с планината и морето, скромен и чист като дете, безкрайно смел, неимоверно трудолюбив, достоен патриот, който прослави България по света и отдаде живота си за тази мечта – да промени хората и света!
Интервюто е на д-р Ваня Велкова и е публикувано в https://www.bulgariasega.com/