В българското общество отново нараства разделение. Не че това е нещо необичайно, предвид политическите процеси в последните години. Новото е причината за неговото възникване и факта как на прицела са вече цели, чието достигане смятахме за едни от успехите на прехода – членството на България в Европейския съюз и отбранителния съюз НАТО. Водещ фактор както винаги се явява емоцията, а корените й са вплетени в отношението към една война, в която наглед всичко е ясно – и жертвата, и агресора.
Вярно е, че всеки въоръжен конфликт се съпътства от масова атака с дезинформация по медии и социални мрежи. Тя даже често предхожда случващото се. Разбира се и този сблъсък не направи изключение, тръгвайки от оценката на нахлулите в Украйна, нарекли инвазията си просто „специална операция“. Последва ураган от съмнителни вести и откровено фалшиви новини, разпространявани от обслужващи медии и армия тролове. Част от тях могат да впечатлят само дебили, но след като са били произведени значи има и консуматори на съответното ниво. Лагерите на твърдите фенове се подредиха бързо и формираха групи за обстрел, а институциите, плод на градивния компромис между орел, рак и щука, взеха да боксуват и пухтят как да оценят ставащото в европейска страна, близка до нашите граници.
Първият обществен проблем, лъснал на часа бе: „Защо украинците скочиха да се сражават за своята родина, а при българите, над чиито глави не се сипеха бомби и ракети, се оформиха значителни групи, които бяха готови не само да си наврат главата в пясъка, но и взеха упорито да настояват страната ни да напусне всякакви съюзи, за да не дразнят „силния“, дето може им се развали „рахата“, от който иначе си реват ежедневно?“ Твърде вероятно отговорът да е втъкан в самия етикет на един народ – химна. Текстът на украинския, написан в далечната 1862 г. от Павло Чубински завършва с думите: “Душа и тяло ще положим за нашата свобода и ще покажем, че ние, братя, сме от казашкия род.“ Това ярко демонстрира, че украинците са хора на волния дух и нямат нищо общо с крепостните роби, дарени милостиво със свобода, посредством манифеста на руския император Александър II от 03.03.1861 г. В нашия химн обаче до 1991 г. грееше стиха: “Дружно братя българи, с нас Москва е в мир и в бой…“.Факт, подсказващ както самооценка, така и ниво на значимост на чувството за национална чест.
А драмата в Европа започна на 21.02.2022 г. с пространна реч на руският президент Путин, съпътствана с театрални елементи по признаване независимостта на две сепаратистки републики от района на Донбас. В словото си Путин определи Украйна като измислена държава, създадена от грешки, допуснати от Ленин и неговите наследници. Няма да оценявам историческите познания на лицата, съставили речта на руския президент, които не са учили изглежда нито за Богдан Хмелницки, нито за Семьон Петлюра, понеже нейната посока бе преднамерено политически ориентирана. Ще отбележа само два момента в нея, които се отнасяха до България. Първият е, че със същите аргументи за особени виждания и оценки на другарите Ленин и Сталин се е пръкнал македонизмът по нашите земи, не без помощта и на услужливи български комунисти, готови да претворят в дело всяка промисъл на господаря си в Москва. Ала днес действията на въпросните фактори от онова време се третират от руската дипломация точно в обратно направление, като утвърдени дадености. Колкото до самия Путин, то той удобно заявява, че славянската писменост се родила в македонските земи. Вторият момент в речта бе по-остър и засягаше директно правото на страните от бившия социалистически лагер, именуван „сива зона“, като България, да имат собствена политика по сигурността си, основана на своите национални интереси. За съжаление само БСДП осъди в декларация от 22.02.2022 г. тези недипломатично изразени претенции, касаещи по същество нашите национални права и независимостта ни. Останалите и най-вече държавните институции ги подминаха с тишина. Чак в следващите седмици, когато започна агресията и с нея и човешките трагедии, а посланикът на Руската федерация – г-жа Митрофанова начена със скандалните си изяви, отговорните фактори се събудиха, но насреща вече имаха креслива опозиция, която бе поела вирусите на хибридната война и оформила странната „независима“ теза за ненамеса.
За съжаление подобно губернаторско поведение, каквото демонстрира руският посланик в последно време очевидно не е изключение. Преди повече от двадесет години в гр. Приморско съдбата ме сбра на честване на годишнина от Толстоистката комуна в с. Ясна поляна с един неин предшественик, току що пристигнал от Швеция. Още със запознанството той ми разясни, че Русия и САЩ имат национални интереси, прехвърлящи техните граници и тъй като не служа на руските значи съм американски агент. Навярно някой беше убедил господина, че когато твърдо удари по масата на българин, нашенецът тръгва да се оправдава и да му целува ръка или хуква към цветарския магазин да търси китка. В моя случай се набоде на кабърче и му се наложи да дискутира часове за историята на Русия, проблемите на демокрацията и ролята на „великите сили“ в съвременния свят. Дали на друго място е успял с тактиката си не зная, но очевидно школата, която подготвя дипломатическите кадри определено е включила този подход в обучението им.
В началото на новия век Западът полудя по пари и печалби. У нас израсналата от недрата на бившата номенклатура олигархия се изпъчи и взе да набива обръчи, а народът се юрна да си търси Спасител. В това време на Изток старите силови кадри си върнаха властта, обявиха разпада на СССР за най-голямата трагедия на 20-ти век и тихо наченаха процесите на реставрация, излъсквайки отколешни имперски доктрини. На фона на парадите с цвета на дъгата, рестрикции, свързани с разни зелени утопии и налаганата политкоректност в оценките, за част от хората у нас случващото се при старите „братя“ взе да изглежда като утвърждаване на традициите и християнските ценности в отпор срещу модните забежки, идващи от Запад. От някогашните червени интернационалисти се оформиха кръгове, които се позиционираха в полето на патриотизма, забравено от всички, вперили взор в новия път към Европа. Икономическите трудности, липсата на чувство, че има истинска справедливост, станаха хранителната среда новопроизвелите се „патриоти“ да започнат открити атаки срещу всичко постигнато в годините на прехода към демокрация и формиране на гражданско общество и да пищят против новата колонизация, сочейки с пръст за алтернативата на изток. А въпросният Изток не пропускаше подобаващо да им се отблагодари за отстояваната зависимост от него, най-вече в областта на ресурсното обезпечаване. Единственото успокоение бе, че в тази сфера не бяхме уникално явление в ЕС и Кремъл с удоволствие следеше процеса, пробвайки от време на време как ще се реагира на негово своеволно действие.
Така дойде денят, в който ръководството в Москва, изчистило всяка опозиция и обсебило правото да мисли от името на милионите, убедени в неговата правота, започна своя поход за възстановяване на старата червена империя. Очевидно то се оказа излъгано, защото още на първата крачка в Украйна „освободителите“ не ги посрещнаха с цветя и целувки, а с куршуми. Самите те не знаеха кого и от какво освобождават и затънаха в калта, окичени с манията за величие, обидени, че не ги разбират. Тогава екстрено от архива бе изваден и развян старият лозунг за денацификация, отлежаващ от времето на комунизма, а всички бивши „братя“, говорещи същия език бяха обявени за предатели.
Спешно се задействаха и почитателите на Кремъл в чужбина. България се оказа в най-комплицирано положение. Властта беше току що овладяна от поредната порция вносни юпита със западни етикети, залепени на червен хастар. Те гръмко надуваха новите икономически балони, но определено се оплитаха в принципите на обявената „промяна“, нейното „надграждане“ и интересите, на онези, снабдили ги с лостовете да се изкачат на върха. Това за масовото съзнание се оказа Западът, който част от поклонниците на Изтока крепяха, а друга част искаха той да си ходи, за да наложат своите хард предложения за напускане на НАТО и ЕС. Битката се свали до ниво клюки, интриги и милиционерски похвати за въздействие, а в информационното пространство се изпълни с „експертиза“, която може да се конкурира с тази от Женския пазар. Нормалността потъна и ако нейде подадеше случайно глас мигом бе анатемосвана и от двете страни. Светъл лъч бе абсурд да пробие, защото разделеното и насъскано по разнообразни линии общество моментално е готово да облепи прозорците с черна хартия, за да си отдъхне, че няма да се сменят правилата на противоборството.
За част от факторите да се стигне до тук стана вече въпрос. Онова, което може да се допълни за причините довели до отваряне на разлома са дълги процеси, често пренебрегвани или използвани в предходни периоди като методики за формиране на обществени отношения и цели. На първо място естествено трябва да се постави системата на образованието, която бе полирала съзнанието на две поколения преди 1989 г. и с натрупаните недъзи продължи да шлайфа това на следващите. Тя набиваше „аксиоми“, а не развиваше мислене, защото всичко неотговарящо на комунистическата религиозна система бе ерес, която трябваше да се преследва. Не по-малко отражение има и липсата на национални ценности, идеали и други морални качества, които довеждат до измерване на престижа единствено в пари и възможност за далавера. Тук могат да се прибавят и медиите, които по икономически критерии определят информационната си политика и пряко влияят на обществените нагласи с претенции, че са обективни и дори възпитават, а всъщност разхождат един кръг псевдоексперти, прокарващи червени линии, опрени не на разум, а на емоции. Тези, които проявят свобода обикновено се игнорират както от рекламодателите, така и от останалите в тяхната сфера. Не са за пренебрегване внедрените в общественото съзнание с времето пороци на хитруване, преклонение, уреждане, завист и прочие, стимулирани от популизма на различни борци за власт. Влияние има и старателно премълчаваният факт, че Западът припозна безкритично бившите комунисти за новите капиталисти, а те израснаха като олигархия, пък онези, които изнесоха тежестите на прехода останаха на дъното и средна класа не се появи. Така възникна и се разви митът за Спасителя, който безкрайната глупост разнася, сменяйки само образа и яростно заплювайки предния кумир.
На въпросът: “Защо синдромът на разделението е господстващ в общественото съзнание у нас?“ би могло да се намери ответ, но на последващия :“Кога и как той ще бъде преодолян?, за съжаление отговорът е с много неизвестни, защото изисква не само усилия, но и познания и утвърждаването на морални норми в името на истината. Вярно е, че едно разделено общество е изгодно за дадени среди, защото се манипулира лесно, но гаранцията, че то няма да направи съществена крачка напред е почти пълна. На времето д-р П. Дертлиев предлагаше в противовес обединение на ума и таланта на цялата нация и не бе разбран. Дали днес има воля такъв призив да бъде чут предстои да видим.
03.04.2022 г.
Йордан Нихризов