По-страшно от атентата бе пожарът в автобуса, признава великият щангист
Нораир Нурикян е едва навършил 24 години, когато печели първата титла за България на олимпиадата в Мюнхен. Роден е на 26 юли 1948 г. в Сливен. До игрите няма нито един златен медал от голямо първенство. На световното в Лима през 1971 г. е трети в категория до 60 кг след японците Йошинобу Мияке и Кенкичи Айдо, като в трибоя е на 10 килограма от Мияке. На европейското във Варшава през 1969 г. е трети, а на това в Констанца преди олимпиадата е втори. Извън двата му триумфа в Мюнхен и Монреал 4 години по-късно единственият му златен медал е от европейското в Берлин през 1976 г.
Битката в Мюнхен е невероятна. Тогава все още има трибой. В първото движение – преса, Нораир, представителят на СССР Дито Шанидзе и албанецът Имер Пампури завършват с по 127,5 кг. Шанидзе има преднина пред нашия заради 300 грама от личното си тегло.
След това в изхвърлянето българинът изостава с 2,5 кг. Той изпуска 117,5 килограма във втория си опит, но успява в третия. Шанидзе прави същото, но на 120 килограма. Със 120 завършват Янош Бенедек от Унгария и Йошинобу Мияке от Япония.
Така идва изтласкването, в което Нурикян няма право на равен трибой с Шанидзе. Първите опити и на двамата са на 147,5 килограма. Шанидзе тласка и 152,5, а Нурикян пропуска. Представителят на СССР успява на тази тежест, но изпуска щангата на 155. Така пред българина се открива шанс за златото, след като в джоба му вече е сребърният медал с 392,5 кг. И се поставят 157,5 кг, което е нов световен рекорд. Нурикян заковава щангата над главата си, като така събира трибой от 402,5 кг., като е изравнен световен рекорд. Шанидзе остава втори с 400, а Бенедек е трети с 392,5 кг.
Всъщност този рекорд на Нурикян остава вечен
Защото след олимпиадата отпада едното движение и вече се пренаписват постиженията. За Шанидзе остава утехата на сребърния медал и това, че ще държи завинаги световния рекорд в трибоя. Защото той стига до 402,5 кг на 12 април 1972 г. по времето на първенството на СССР в Талин, днес Естония.
Вечен е и световният рекорд на Йордан Биков, който печели титлата в категория до 75 кг. с невероятния до този момент трибой от 485 кг. Всъщност само той и унгарците Шандор Холценрейтер (52) и Имре Фьолди (56) държат рекорди в трибоя. Всички останали са на представители на СССР – Шанидзе (60), Мухарби Киржинов (67,5), Валери Шарий (82,5), Давид Ригерт (90), Валери Якубовски (110) и Василий Алексеев (+110).
Четири години по-късно Нурикян е направо недосегаем. В категория до 56 килограма печели със световен рекорд в двубоя от 262,5 кг. С цели 10 пред втория Гржегош Циура от Полша и 12,5 пред третия Кенкичи Андо от Япония.
– Норо, бързо ли мина половин век от златния медал в Мюнхен?
– За съжаление, времето върви прекалено бързо. Все едно бе вчера. А си мина половин век. Лошото е, че няма как да се върне нищо назад. Заради това се опитваме да гледаме напред.
– Всичко ли си спомняш от онзи 29 август?
– Абсолютно. Бях много спокоен преди състезанието. Бях сигурен, че съм сребърен медалист, защото Дито Шанидзе бе страхотен състезател. Това ме успокояваше преди състезанието. И както всичко беше наред, се запали автобусът, с който пътувахме за меренето. А знаеш, че изпуснеш ли меренето, всичко приключва. Имахме голям шанс в този момент да мине и друг автобус, за да ни закара в залата. Тогава отново се успокоих за състезанието.
– Вярно ли си написал колко ще направиш в трибоя от долната част на колана си?
– Да. Но го бях покрил с бинт. Чак след състезанието го махнах и го показах. Е,
бях сбъркал с 2,5 кг. Смятах, че ще направя 400.
– Как успя да тласнеш непосилната за света тежест от 157,5 килограма?
– Всичко беше заради една моя щуротия на тренировка. От яд ударих стената и си счупих костица в китката. Един-два месеца Иван Абаджиев ме караше само да клякам. С неверояни тежести. Краката ми бяха станали като дървета. А в изтласкването, знаеш, всичко е в краката. Вярно, малко ми беше тежка щангата, но се справих. След това в Монреал просто нямаше кой да ме спре.
– Олимпиадата беше помрачена и от атентата срещу отбора на Израел. Вие усетихте ли го?
– Не. Усетихме го след това. Когато изведнъж затегнаха влизането и излизането от олимпийското село. Знаеш, че на олимпиада винаги не стигат местата в селото и част от хората са по хотели и апартаменти. В онзи ден си излязохме спокойно да занесем храна на тези навън. Като се прибрахме, беше ад. Провериха ни всичките. Преди можеше само по анцуг да влезеш в селото. Охраната стана зверска. Така беше и в Монреал. Моят личен треньор Здравко Колев отново не беше в селото.
– Защо реши да свалиш категорията за олимпиадата в Монреал? Това е доста странно, след като обикновено се вдига категорията.
– Решението бе на Иван Абаджиев, бог да го прости. Голям човек, голям треньор. Аз по принцип бях само 2-3 килограма над категорията до 60 кг и лесно свалях. Тогава той реши да слезем надолу с една категория. И наистина станах шампион без никакво напрежение.
– Целият ти живот е в щангите – състезател, треньор, ръководител. Защо спортът тръгна надолу?
– Надолу, нагоре. Наистина нещата напоследък се оправят. Когато се обединим, ще станем по-силни. Не може да има постоянно битка за власт. Тя не е най-важната.
Източник: 24 часа
