На 2 септември 1889 г. само на 39 годишна възраст умира Захарий Стоянов.
Роден като Джендо Стоянов Джедев, този самоук и обикновен селянин се преражда в български революционер, политик, журналист и писател.
Роден е в семейство на овчари в село Медвен през 1850 г. Работи като такъв в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско и в село Подвис, Бургаско (1866 – 1870). Отива във Варна да се учи в светското училище, но не го приемат. От там отива в Русе. Докато чиракува за шивач в Русе, се включва в Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871 – 1872).
Захарий Стоянов участва в неуспешното Старозагорското въстание (1875). Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия.
От самото начало на Априлското въстанието става част от Хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинеца и отец Кирил, който е ранен, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга.
След Освобождението от османско владичество е член на окръжния съд в Търново (1880), а след това секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). През този период с публикациите си във вестниците „Независимост“ и „Работник“, на който става и редактор, той придобива известност като представител на радикалното крило в Либералната партия.
По време на Режима на пълномощията отива в Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 – 1885). Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия.
Народен представител в V-то Обикновено Народно събрание (1887). Негов подпредседател (1887) и председател (1888 – 1889).
Умира на 2 септември 1889 г. в Отел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, вследствие на отравяне.
