Мила другарко, повече няма да правя така. Пусни ме на свобода!

Психари, убийци, обирджии, педофили, изнасилвачи и какви ли още не престъпници се разкарват свободно из улиците на България. А лудостта на съдебната ни система продължава да бълва гениални решения. Едно от последните генерирани е предсрочното освобождаване на австралиеца Джок Полфрийман, осъден за жестокото убийство на студента Андрей Монов преди 12 години.

Бил се "поправил", казват представители на съдебния състав, който го освободи, и пасторът, комуникирал с него през целия му престой в затвора. Превъзпитал се е. Поука си бил взел. И показал добро поведение. Горкичкият, колко много съжалявал за стореното. Колко неприятни били условията в затвора. На всичкото отгоре взел, че си признал деянието и дълбоко съжалявал. Колко мило! Какво състрадание буди! Ама, сериозно ли? Т'ва да не е "Искрено и лично"? Ти си престъпник, убил си човек хладнокръвно и влизаш в затвора. Точка! Не си изпратен на хотел, че и претенции към условията да имаш. Даже напротив! Колкото е по-тежко провинението, толкова в по-кофти условия трябва да те поставят и за колкото може по-дълго време.

Но противно на очакванията, да се чувстваш гузен и реално да се превъзпиташ, изведнъж попадаш в една среда с множество права. Имаш право да се оплакваш и да изискваш да бъдеш човек. Ако си от по-находчивите ще си живееш по-добре, отколкото навън (в България). Пък, ако си и чужденец дори се ползваш с уважение, нали си гост. Усещаш, че можеш да манипулираш системата и започваш да имитираш колко добър и благороден си станал. И обещаваш, че "мила другарко, повече няма да правя така". Актьорската ти игра е уникална, успяваш да заблудиш всички дори, че си способен да обичаш. Влизаш под кожата на съдиите, а може и да се сприятелиш с тях. Постепенно и неусетно даже си пиете ракията заедно. И един ден те решават, че е време да ти се отблагодарят за доброто отношение и те пускат на свобода. Абсурдността на българските магистрати продължава до безкрайност, но никой не може да определи на какво се дължи отзивчивата им добронамереност и милосърдие.

И така, да обобщим: Работата им не е да освобождават и поощряват, а да наказват. Те трябва да са силната ръка, която превъзпитава. Възмездието към пострадалите и справедливостта следва да са тяхната основна водеща сила във взимането на решения. Не е честно и морално да се подиграват със скръбта и болката на другите. Ами, ако някой ден същото се случи и с някой техен близък...?

Автор: Атанаска Маркова

Снимка: БГНЕС

Източник: actualno.com