„Уважаеми хейтъри, вашата омраза няма да достигне до мен, но със сигурност ще достигне до вас!“ – така отговоря на леещите омраза и лъжи във Фейсбук страницата си Христо Димитров.
Той е председател на Сдружение „Гражданска позиция“ и като такъв оглавява кандидат-депутатската листа на ВМРО-БНД в 21 МИР – Сливен. На изборите в неделя, ще се бори с № 1 в интегралната бюлетина. Цялата си кампания Христо Димитров провежда честно, справедливо и позитивно. Никого не е обиди и никого не е нагрубил. Показва себе си, такъв, какъвто е.
Животът на бъдещия депутат е като книга. Разлистваш страниците й и четеш:
Стр. 1 С изключение на майка ми, всички останали бяха тясно свързани с българския фолклор. Баща ми беше гениален музикант – и до ден днешен не съм виждал музикант да свири на : гайда, кавал, кларинет, саксофон, тромпет , окарина, свирки, барабани, хармоника и т.н. Неговият баща – дядо Христо беше кавалджия и голям разказвач на истории, почти като Елин Пелин. Майка му – баба Мария – народна певица – изключително чиста и трудолюбива жена. Бяха я наградили с екскурзия до Ленинград, защото имаше , представи си, 365 работни дни в ТКЗС-то в годината.
Баба Еленка – майката на майка ми от с. Иваново – беше също танцьорка и певица – с медали от Копривщица. Истинският майстор танцьор и гайдарджия, обаче беше дядо Стоян, баща на майка ми и син на прадядо ми Симеон, /този, който го арестували и не могъл да се качи на потъналия кораб „Титаник“/.
Патриотизмът ми е дошъл по майчина линия от дядо Стоян. Във физическо отношение, аз съм точно негово копие от шията надолу. Много често съм казвал, че ако избухне война, аз ще съм вторият записал се доброволец. Когато ме питаха – „Кой ще е първият?“, аз отговарях – „Дядо Стоян!“.
Този патриотизъм той беше го предал, разбира се, и на майка, която още преди да различавам буквите, ме беше научила да казвам „Опълченците на Шипка“ наизуст, но от частта „О, Шипка“ – защото предходната част не я разбирах и нямаше битка. Когато го рецитирах, винаги ми даваха пари, които аз, разбира се, ги давах на майка, но може да се каже, че с изкуство съм изкарвал пари още преди да мога да чета. Лепнаха ми прякора „Ицо Пушката“, защото никога не ходих без пушка, а в училище някои ме наричаха „Войникa“.
Стр. 2 Израснал съм в бедност, в полусъборена паянтова къща покрай Боклуджата /р. Поройна/ в Шумен, без течаща вода вкъщи и външна тоалетна/.
Моите съученици никога не са ми идвали на гости, дори и на рождените ми дни, поради тази причина, което направо ме смазваше. Никога, обаче, не съм гладувал и като ходихме на екскурзии аз имах пет пъти повече храна и пари от другите. Това беше заслуга на майка ми.
Стр. 3 Три неща съм искал да бъда в този живот – хореограф, войник и свещеник. Понеже не ме приеха в хореографското училище в София, заради ниския ми ръст, реших да запиша Семинарията и да стана свещеник. Тук се намеси един човек, който я беше завършил, който ме разубеди с думите: „Ако искаш да станеш атеист, трябва да завършиш Семинарията.“ и др. подобни. Така си останах в Шуменската езикова гимназия и в последствие в Строителния техникум.
Бях много буен, своенравен, недисциплиниран и проблемен младеж с тежък пубертет. В десети клас се кротнах. Започнах да чета яко и да се самообразовам. На матурата имах отлична оценка, само аз в цялото училище.”
Понеже нямахме 200 лв. за да изкарам шофьорските курсове, влязох в донаборната школа за шофьори към ЕСО – Шумен. Пет месеца и дни служих там, и излязох като млад военен шофьор.
Влизането в казармата за мен беше уникално преживяване. Само да отбележа – отказах цигарите, за да бъда по-добър войник./ Представяш ли! Най-щастливите ми две години бяха в казармата. Там си бях в свои води. Бях отличник по бойната и по политическата подготовка, всичко върших с удоволствие / с изключение на химическите учения/, бях комсомолски секретар, старши матрос и т.н. като се изключат няколко напивания – войник-образец. Шампион на поделението по борба и още шампион на флота по бягане на 1800 м. – пресечена местност. В казармата се подготвях за Музикалната академия в Пловдив и не излизах домашна отпуска година и половина, за да си събирам дни за кандидат-студентските изпити.
Само тези години от моя живот искам да се повторят.
Стр. 4 През 1990 г. влязох в Музикалната академия в Пловдив втори по успех, след връзкарката на випуска. Бях приет и в ансамбъл „Тракия“.
Винаги ме е вълнувала обществената дейност. Още през 1992 г. с мои състуденти създадохме фондация „Щастие за децата“ и извършвахме мащабна благотворителна дейност. Започнах да водя танцови школи по училищата (1991 г.). След като не можех да поема повече школи, започнах да наемам мои колеги, включително от горните курсове. В един момент имах около 1000 деца в моите школи и бях работодател на почти целия курс.
Правил съм много неща в Пловдив – трудови и стокови борси, вестници, школи и т.н., но най-големият ми принос за развитието на този град е в създаването през 1992 г. на кондукторното обслужване в града.
Всичко започна на 01.06.1992 г. с най-лошата от всички автобусни линии 113. Трябваше да мина с кондуктори през „Шекер махала“ и да таксуваме циганите. Ако там имаше успех, щеше да се въведе в целия град. От осем кондуктора издържаха само четири. Останалите избягаха по време на работа. така Пловдив беше първият град с кондукторно обслужване, въведено от един студент, хореографска режисура, II курс. Факт.
За няколко месеца във фирмите ми имаше вече 140 служители, кондуктори, касиерки, счетоводител и т.н. Изкарвахме много пари, а бях само на 22 години.
Междувременно Общината се усети, че такъв бизнес не мое да се остави в частни ръце и година по-късно ми го отнеха. Но и до ден днешен в Пловдив има кондукторно обслужване.
Започнах рекламна и издателска дейност, родихме си дете и всичко щеше да е много добре, ако не се бяха появили групировките. Имах три издания, но се свързах с неподходящи хора и те домъкнаха „борците“. Те така оплетоха нещата, че закъсах финансово, завлякох приятели и т.н. Седем години връщах пари с лихви, но не напуснах Пловдив, докато не изчистих името си и не се движех по улиците с вдигната глава.
Стр. 5 През 2001 г. реших, че се местя в София. Натоварих си нещата в един камион и тръгнах. В София се занимавах с минерална мазилка и довършителни работи в строителството и заедно със сестра ми започнахме да създаваме музиката за спектакъл, който исках да направя – „Това е България“ (знаех името му още от 1999 г.)
Със сестра ми бяхме направили със собствени средства музиката за Родопската и Македонската картина, когато в нейния живот, в моя и в този на България се появи той – Ян Чарлз Андерсон – човекът, който щеше да промени България, съпругът на моята сестра. Започна третата част в моя живот – „Българе“.
Ян даде за делото повече от 2 000 000 лв. Истината е обаче, че аз никога не съм му искал пари, с изключение на едни 10 000 евро, за заплати, които така и не му върнах. Винаги той беше инициатор – дай да направим това, дай да направим онова. Така започна ерата на ансамбъл „Българе“.
Още тогава, през 2001 г., когато се преместил в София, Христо Димитров написал писмо до Господ. В него го молил, някой да го покани на обяд, да не гладува повече, да са здрави и щастливи близките му и да създаде най-големия танцов състав в света. Писмото още го пази, пожълтяло от времето.
Години след това мечтата му се сбъднала, дори с няколко бонуса. Към ансамбъл „Българе“ се прибавила и едноименната телевизия, фестивала на фолклорната носия в Жеравна, движението „Второ българско възраждане“ и още много патриотични инициативи, на които той е инициатор.
На 4 април, сливенските избиратели ще гласуват със знаковия № 1 за Христо Димитров в интегралната бюлетина. Не е ли това знак от Господ?
Автор: Катя Георгиева
