Как ехото заглъхва

2019 бе годината, в която прогърмяха две изборни кампании. Резултатите от втората, за местните избори на властта, се очакваше да сложат точка на спора за народната любов, но се случи нещо неочаквано. Докато победителите започнаха да обсъждат как да вдигнат местните такси и да се сдобият с нужните средства, защото така се полагало на теория и избирателите щели да забравят за стореното след четири години, изпълзяха неочаквани проблеми и изникнаха прикривани язви. Един голям град остана на сухо с режим на питейна вода, а из страната взеха да се появяват вносни бали с отпадъци и се разнесе дим от изгарянето на неясни боклуци. Институциите побързаха да се захапят с обвинения и яростно да се настъпват по мазолите.

В обществото, изгубило чувството за справедливост трябваше екстрено да се посочат виновници. Действащ министър бързо смени кабинета със следствения арест, а по щателно градената репутация на президента като морален коректив изникнаха тъмни петна, шумно огласени в медиите. Омразната безименна фигура на олигарха изведнъж се сдоби с образ, затрупан от куп обвинения и не след дълго към прашасалите архиви на приватизационните сделки бе насочен прожектора на важни контролни органи. За прегледа на приватизационните досиета все пак бе намекнато, че най-вероятно няма да доведе до друго, освен до осветяване на причините, тъй като давността в доста от случаите ще прегради пътя за търсене на вина. Е, един министър намекна, че ако се погледнело от страната на деянието като престъпление срещу човечеството давност нямало, но казаното едва ли подлежи на коментар, понеже изявленията на въпросния обикновено предизвикват забавления в социалните мрежи. Проблемът за жалост е в друго направление.

Преди близо три десетилетия социалдемократите от БСДП предлагаха идея за справедливо раздържавяване с развитие на солидарните икономически структури. Тогава потайните архитекти на „прехода“ ги заляха с обвинения за архаизъм и икономически волунтаризъм. Те, владеейки средствата за масова информация, бързо наложиха разделение на обществото на „леви“ и „десни“. Първите потънаха в носталгия по несъстоялото се „светло бъдеще“, а вторите не спираха да крещят за бърза смяна на системата. Социалдемократите бяха наврени в ъгъла, а на хоризонта изгря новата олигархия, която много скоро публично обяви, че е затегнала обръчите си около политическите сили. Как и защо тъй бързо бившата номенклатура се прероди в новата си роля, обществото като че ли не се интересуваше.

Тогава представители на демократичните сили, сред които бяха социалдемократите като част от ОДС, поставиха въпроса държавата да се погрижи за активите и парите, изнесени чрез задграничните дружества, изграждани с помощта на бившата Държавна сигурност. „Червените експерти“ започнаха да призовават от парламентарната трибуна този въпрос да бъде оставен за историците. С Решение на Народното събрание публикувано в бр. 81 и допълнено в бр. 111 от 2004 г. на „Държавен вестник“ изглеждаше сякаш една дълго прикривана тайна за пътя на обогатяване на определени среди ще види бял свят. Още повече, че в брой 45 на ДВ от 2005 г. излезе и решението на Временната анкетна комисия за проверка на междуправителствените споразумения за кредити, предоставени на други държави. Победата на демократичните сили се оказа пирова. Никое от последващите правителства не си направи труда да изпълни решенията и днес от тях не се интересуват даже историците. Под звуците на „Марша на Валкириите“ на Вагнер на политическата сцена тогава се втурна национализма, а на обществото не направи впечатление, как преродилите се в патриоти някогашни интернационалисти развяха на митингите си новия флаг на бившия „Голям брат“. Дори не прозвучало, ехото заглъхна сред шума на патриотарския популизъм.

„Да, ще рекат някои, но ето днес настана време и олигарсите да треперят. На мерника са тези, които дърпаха конците в най-доходния – хазартния бизнес“. Дали обаче видимото и невидимото се препокриват. Преди точно две години БСДП предложи чрез парламентарната група на партия „Воля“ законопроект, чрез който на основата на чл.10 а от Закона за хазарта да се заделят средства за фонд към Министерството на културата. Причината бе ясна. Не телените мрежи ще спрат инвазията от Близкия Изток на архаични порядки и норми, ограничаващи достигнати у нас цивилизационни разбирания за свобода, а имено родната култура може да стане най-ефикасната преграда за подобно вмешателство. За съжаление хазартния бизнес реагира като ужилен и захранваните от него медии мигом тиражираха жалните вопли, че някои политици се опитват да откраднат последното от бедните хора – надеждата с едно закупено картонче да се събудят милионери. Идеята бе покрита с мълчание и потъна в небитието. Докато самите бизнесмени не се сдъвкаха. Тогава контролните органи видяха онова, за което упорито притваряха очи, че на държавата се подхвърлят трохи от това, което трябва да получи, а останалото се разпределя в частни джобове. Властта реагира като ужилена и набързо  популярните лотарийни игри се превърнаха в неин монопол. До тук добре, ала за идеята – средства за културата всички забравиха, защото извън одържавеното останаха други клонове на хазарта като казина, залагания и прочие. Скандалът, как да се върне дължимото и с него приобретателите му,  държи в напрежение публиката, но не отваря и дума за рационалното, което трябваше да бъде сторено овреме. Не случайно народът е казал: “След дъжд качулка“.

Днес социалдемократите предлагат ДДС за художествена литература и учебници да се намали на 5%. Насрещната реакция е мигновена: “Та кой в наши дни чете книги! По важно е да  се постави въпроса за хляба и млякото!“ И така сблъсквайки духовната храна с материалната достигаме до решението – ни едно от двете. Понеже е далеч по-сгодно да вдигаш лозунги за образованост и да се усвояват средства по разни съмнителни програми, които като резултат довеждат до изпразване на класните стаи при първата фейк новина в интернет /случаят в Сливен през есента на 2019 г./. Иначе популизмът винаги открива формата да защити своята територия.

Говорейки за честни избори, на дневен ред излезе пак дълго отлаганата идея за въвеждане на машинно гласуване. БСДП се включи в нейна подкрепа с поставяне на премълчаваното и от медиите отколешно предложение: „ При парламентарни избори страната да не се дели на малки несъразмерни райони, а посредством машинното гласуване да се въведе централна пропорционално – преференциална система.“ Така всеки български гражданин ще отбележи на кого от кандидатите отдава своя глас. България е унитарна държава, не федерация и законът в нея важи и за гражданина на Добрич и на Петрич с еднаква сила. Ще се намали значението на купения и корпоративен вот, а този на българите от чужбина няма да изкривява резултата в някой малък район, както често се случва. Тъкмо управляващите приеха да дискутират темата за въвеждане на машинно гласуване и мигом изникнаха традиционните услужливи „експерти“. Един професор, който се изживява и като политически коментатор изведнъж забеляза угрозата на Уханския вирус за реализиране на идеята. Друг обяви, че от машинното гласуване щели да се обогатят само производителите на машини. „Те и така си ни лъжат – допълни отрицанието си втория – поне да ни излезе по-евтино и да се заделят пари за социалнослабите“. Изтъркан рефрен, който не спира да се повтаря. Защото ако не нахрани гладните, поне ще насъска други, че става въпрос за далавера, от която тези, които настояват да се реализира искат да се облажат.

Популизмът обаче може да бъде и опасен. От телевизионния екран в предаването „Референдум“ бивш конституционен съдия и преподавател по конституционно право, ни повече, ни по-малко, предложи да се коригира член 69 на Конституцията, като за гласувания и изказвания на депутати в НС се предвиди наказателна отговорност. Разбира се следваха поредица от аргументи, които биха звучали убедително за всеки поклонник на шопската максима: “Най-мразим да мислим!“ Сетих се за случая с депутата социалдемократ Крум Славов, който през месец януари в далечната 1924 г. направил фундаментално изказване в парламента срещу Закона за защита на държавата на основата на демократичното разбиране, че човек не може да бъде съден за убеждения, а за действия. Никой от онези, които някои среди днес упорито наричат „монархофашисти“ не му е сторил нищо заради тази позиция. Двадесет и пет години по-късно през ноември 1948 г. депутатът в VI-то ВНС Крум Славов е осъден за това, че със своите изказвания подрива авторитета на „народната власт“. Нещо напълно естествено за онзи начин на мислене, наричан сталинизъм.

Дали гневните връстници и последователи на Грета Тумберг ще осъзнаят, че зарязвайки училището с революционни лозунги могат да попаднат в общество, което отдавна техните предшественици са отрекли, заради опакованата в красиви лозунги отвратителна тирания. Или може би популизмът ще ги направи неволни участници в поредната бизнес война. Пардон! Извинявам се, че употребих името на момичето от Швеция. То вече е регистрирано като търговска марка и може да си имам неприятности с пазителите на авторското право.

Има ли изход от тази патологична ситуация. Навярно да, ако умът, който ни е нужен днес ни дойде овреме, а не чак в други ден, както обикновено се случва.

Автор: Йордан Нихризов