Мнозина вече открито констатират, че българското общество е разделено и противопоставено и правилно отдават това на проблемите с образованието и възпитанието. Всички те обаче се съсредоточават в случилото се в годините след 1989 и обръщат гръб на процесите, формирали противоборствата у нас през времето на изграждането на българската нация. Защото периоди на противопоставяне с доста остър характер е имало и преди осемдесет години и преди век и дори в зората на възникването на третата българска държава. Някои от тях се вкопават дълбоко в националното ни съзнание и оставят отпечатък в поведението на големи обществени групи за дълъг период от време.
Още в началото на формирането на съвременната българска нация в нейния генезис лежи образованието и идеята тя да покаже на света своята идентичност и право на съществуване. Килийните училища, дали първоначалната грамотност, прерастват в светски учебни центрове. Стремежът за духовна независимост ражда вестници, читалища, даже театрални трупи, формира книжовно дружество преди още да се появи държавност и разгаря справедлива борба за църковна и национална независимост в условията на преплетените интереси на Великите сили. Депутатите от Великото народно събрание, избрани в далечната 1879 г. с бобени зърна, гласуват в основния български закон да бъде включен член 78, гарантиращ задължително и безплатно начално образование на нацията. За няколко десетилетия доскорошни занаятчии правят невероятни усилия да се превърнат в индустриалци, а обществото да създаде интелигенция по европейски тертип, държаща на своята дума и отстояваща идейни принципи. То има изграден искрен идеал за обединение на всички българи в единна и независима държава, което ражда и първите разделителни процеси в него относно избора на подход. Дали да се кланяме на тези от Изток, самоопределящи се за наши освободители, срещу интересите на силните от Запад, демонстриращи напредък и могъщество или да останем верни на духа на бунта и собствената идентичност. Процесът често е съпътстван с кървави инциденти и въпреки, че ни определят в началото на 20-ти век като един от новите икономически тигри на Балканите и се сдобиваме с независимост, следват три войни и две национални катастрофи.
След втората катастрофа обществото е почти на ръба на колапс. В Европа бушуват революции, а у нас едни полуграмотни маси запяват: “Грабете братя буци, бийте гражданята!“, пък други се опитват да съветизират съзнанието на формиращата се работническа класа и прослойки от бедняци, прокудени от родните места. Процесът макар и съпътстван с насилие и външни вмешателства все пак се нормализира и въпреки пораженията настъпва стабилизация и напредък. Това естествено е свързано със законовите устои на образованието и с развитието на солидарните икономически структури кооперации и акционерни дружества както в града, така и в селото. А те се създават и в развиващата се промишленост и във финансите. Постепенно даже успява да се изгради чувството за чест в бизнеса, посредством браншови организации, а в областта на кооперативното движение България е конкурент на водещата в това отношение по онова време държава – Дания.
Тогава последва третия жесток удар върху българското общество, нанесъл тежки последствия на няколко поколения както в образователно, интелектуално, така и в морално ниво – неговата насилствена съветизация след Втората световна война. На преден план е изтикана уж ръководната роля на така наречената работническа класа. Интелигенцията се превръща в прослойка къде унищожена, къде притисната до стената от фалшиви идейни норми. Националният идеал е заклеймен като вреден шовинизъм.
Със заповед № 3123 от 06.11.1944 г., подписана от Антон Югов, се премахват изискванията за образователен ценз за ключови държавни длъжности. Настъпва ерата на войнстващата простотия. Биография започваща с: “Произхождам от бедно неграмотно работническо семейство“ ти отваря вратите за кадрово израстване, а диплома от университет те превръща в съмнителен буржоазен субект. Наложени са принудителни икономически промени с конфискация на собствеността, наричани понякога мило национализация или колективизация. Разбито и преустроено по съветски образец е и самото кооперативно движение, а привържениците му са обявени за социалфашисти. В образованието на подрастващите са пласирани дружинни ръководителки и кадри на рабфак. Дипломи за висше образование започват да се предоставят дори с процедура на удостояване. Самата система на образованието се идеологизира и за нея не е важна истината, а записаното в партийните документи на БКП от съответния конгрес или пленум на Ц К. Кадровото израстване започва да зависи вече не от познания и научни достижения, а от членството в ръководната партия и оформената система от роднинско-приятелски връзки. Тези процеси се пренесоха и в правната система и постепенно я овладяха. Даже формално основния законодателен орган Народното събрание стана излишен, защото постановленията на ЦК влизаха в сила, а след време на някоя сесия „избраните“, тоест назначени от същия депутати с едно вдигане на ръка превръщаха по стотина от тях в законови актове.
По подобна процедура за ръководната роля на работническата класа оценката на труда се сдоби със странен подход. Онзи, който чукаше с чука трябваше да получава повече от другия, който конструираше изделието. Така се роди комедийният принцип: “Учи мама, за да не работиш!“. Защото стремежът към действителна реализация зависеше най-вече от обстоятелства, даващи възможността за включване във формиралата се номенклатурна класа, а към педагогическия профил на обучение се насочваха обикновено кандидатите с най-нисък бал.
Неочаквано, но планирано от съответните среди взривът в системата именувана „реален социализъм“ настъпи след 1989 г. Той естествено завари организирани и полуорганизирани групи в нашето общество, закърмени с упоменатите разбирания, подходи, морал и нива на познания, придобити за 45 години „възпитателен“ процес. Любовта на някои другари към съветските братя бързо се изпари и прерасна в преклонение към ценностите на Запада. Други очакваха от новото разведряване братска солидарност, а трети хитро се настаниха с революционен плам като водачи на новите промени, оборудвани набързо с протекции за индустриалци и банкери. Хартисаха, разбира се и традиционалисти любители на стария строй, маскирани като патриоти и даже националисти.
Две десетилетия бяха достатъчни да се оформят крила, които много си приличаха в своя червен генезис, но не спираха да разгарят фалшиво противоборство помежду си, най-вече на тема корупция и кражби. Едните приеха всички крайни либерални изобретения за многообразието на полове и борба с климатични промени, диктувани от икономически интереси на новия „глобален“ Запад, а другите тюрлюгювеча на доктрината за „Новия свят“ от Изток, забъркана от позабравен сталинизъм, православни догми и претенциите на руската имперска доктрина „Москва – третия Рим“. Така постепенно се върнахме десетилетия назад към спора кому да служим и да се кланяме официално като на Голям брат, докато оправяме по познатите методики личните си далавери. А пък за пред медиите, които финансираме, да устройваме парадни циркове за противопоставяне, бойкоти на монополисти, търговски вериги, банки и енергийни доставчици, дето сами дълго сме градили, разрушавайки правилата, даващи възможност отрицателните явления от тяхната натрупана мощ да бъдат преградени.
И за да не звуча голословно ще припомня, че след началото на прехода БСДП настояваше за изграждане на солидарните икономически структури, помогнали в средата на миналия век да се обуздаят посредниците по веригата производител – търговец. Кооперациите, за които се сетиха сега някои от днешните юнаци „борци за правда“ тогава те нарекоха архаизъм, а законът за кредитните кооперации и сдружения, в чиято изработва и внасяне лично участвах, създаващ конкурентна среда в кредитното дело отлежава в Народното събрание от лятото на 2001 г., за да се даде простор за формиране на фирмите за бързи кредити и на високите такси, с които те и банките в наши дни си кичат официално услугите. Такъв бил твърдяха тогава пазарния подход.
Единственото нещо, което в наши дни расте с ускорени темпове са претенциите за уникалност в правотата на вижданията и познанията, често брандирани със съмнителни дипломи. Никой вече не чете, но има мнение. Е, хубаво е да се пъчиш на политическия хоризонт пред обществото, което си възпитал в хитрост и си лишил от стремеж за познание и вярна оценка, за да го ръководиш модерно с наливане на парични средства във фактори, превърнати в зависими, понеже си сигурен, че то увлечено в своето противоборство няма да открие поредната измама. Все пак лесно е сетне да се ядосаш и да заявиш, че всичко е политическа поръчка, а иначе да оправдаваш провалите с новия облик, който ни сервира глобалния свят. А къде изчезва разумът, който преди време е съумявал да коригира вредите, разбера се, ще оставим да дирят историците, както онези пари в „Задграничните дружества“, например, за които има решение от Народното събрание от 2004 г, от което не е изпълнена и една запетайка. Нали старият лозунг за „светлото бъдеще“ още стои в общественото съзнание. Няма страшно! Нищо не пречи на процесът да роди поредните пишман революционери, които да оставят следи във формиращите се процеси на деление в нашето общество, за да има какво да завещаем за анализ на бъдещите поколения.
01.03.2025 г.
Йордан Нихризов
