Господин министър, напиши ми факс (или как се осрахме здраво)

Photo by Elia Pellegrini on Unsplash

Текстът е препубликуван от сайта trio.bg.

Хаос. Ентропия. Основна движеща сила във вселената властва в страната ни от няколко месеца и застрашава да съсипе всичко съградено с труд и усилия през вековете. Бременни жени помятат, други раждат, трети изпадат в паника в коя от двете графи ще попаднат. Защото нямат лекарства. Хора умират в линейки,  в полицейски коли или просто по домовете си,  чакайки последните да достигнат до тях. Презапасяване с продукти и най-вече антибиотици, което води до тяхната липса, а оттам до страдание на хиляди, още повече всяване на паника и нова вълна от презапасяване. Учениците не знаят на училище ли са или не, докато хапват в час пред екраните на всякакви устройства докато техните баби и дядовци стават рано, за да пазаруват в “зелени коридори”, като своевременно се информират колко минути им дава властта,  за да си купят хляб.

Държавата програмира вече 9 месеца електронна система за направления. Тя е готова, разбира се, но не работи. И така,  животът  тече в очакване на първите хора, осъдени на строг тъмничен затвор за купуване на сникърс в неуказаното от системата време.

Но всичко е наред. Министърът каза, че всичко е точно – лекарства има, хората не чакат за линейки, няма презапасяване. Браво! А на 1-ви май всички на манифестация, да подкрепим успешните мерки.

Но как се стигна дотук – как успяхме да се осерем така?

Корона, Ковид ще кажете вие. Глупости,  ще кажа аз. Глупости!

Не, че вирусът не ни натисна по брутален начин. Направи го, но не той ни сра в гащите. Не. Ние го направихме при това преди десетилетие, две, три дори.

През 2003 започнах да уча Медицинска кибернетика в НБУ. И още в първи курс наблегнахме активно на телемедицината, която беше новото “яко”, а само след една година щеше да стартира проектът “Електронно здравно досие”,  което да реши всички проблеми на здравната ни система чрез проста дигитализация. Не е изненада, че това, което тогава всички от моя курс изучавахме, планирахме и работехме върху него никога не се случи. Разбира се, бяха похарчени милиони,  за да се раздадат четци на GP-тата, за да четат здравните карти на пациентите… карти, които никога не бяха издадени, четци, които никога не бяха включени и всичко това,  за да се обслужи система, която никога не бе програмирана.

Пак тогава моят дипломен ръководител ни разясняваше каква система за бърза помощ се планира – разпределяне по квартали,  така че да обслужи всички точки по най-бързия начин, увеличен брой автомобили и адаптиране с натоварването на един близо 2-милионен град като София. Близо 20 години по-късно бърза помощ още е на Сточна гара,  а автомобилите са същите – онези, които тогава бяха нови… само дето сега не са, но за сметка на това градът ни расте,  но не старее…

Мислите, че съм свършил? Идете си направете по едно кафе,  защото тепърва започвам.

Споменах презапасяването  и сигурно си мислите,  че това е проблем на нашия  Бай Ганьо, който с простичкия си балкански манталитет гледа да не се мине. Вероятно и това дава своя ефект върху системата, но не той презапаси населението. Отговорът се  крие в рубриката “знаете ли че” . Знаете ли,  че аптеките нямат право да продават лекарства  без да им представите рецепта? Знаете, разбира се, но също така знаете, че ще ви продадат дори автомат ,,Калашников’’, ако го поискате. Все пак нали се познаваме с персонала на градската или кварталната аптека. Правим си услуги. А когато не е за услуги, просто става дума за неспазване на закона.

Е, как да стане бе, младеж? –  питате ме вие.

Електронното здравно досие,  за което ви споменах,  имаше за цел имено това – отивате при лекар, той маркира в системата, че имате нужда от конкретен антибиотик. Отивате в аптека, а там знаят кой лекар и кой антибиотик ви е предписал,  след като се легитимирате  с карта, с ЕГН, с телефон – все тая. Технологиите са безкрайно много и могат да са различни, още повече като се има предвид, че система няма. Но можеше да има. И ние в подобни случаи  да знаем много точно в коя аптека  колко блистера от кой антибиотик има, колко са хората нуждаещи се от подобно лекарство и кои са те. Представете си – днес се изписва Фраксипарин на 1000 родилки за период от 9 месеца. Една умна система щеше да направи анализ след колко време ще има криза с този препарат. Или който и да било друг такъв. И нямаше да има опция, бай ви Ганя, който е чел фейсбуката и разбрал-недоразбрал да иде и да купи 10 ампули,  ей така, защото “по-добре да остане, от колкото да не стигне”.

И какво беше решението на умните глави управляващи ни в тиха паника? Министърът разрешава и отпуска по аптеките лекарствата, като казва “създали сме система, която да оповестява къде са налични лекарствата”. А системата се състои в 3 екселски файла, сърбани,  все едно машинописката от Държавното аптечно обединение през 89-та година са я върнали на работа да трака по клавишите. Резултатът? Списъкът просто не беше верен – нещо, което провериха над 3000 бременни още в първия ден.

Ами другите проблеми със системата за електронно направление? Всеки програмист, буквално ВСЕКИ,  можеше да я програмира от днес за утре,  при това с махмурлук. Но не – държавата не може да я реализира,  напъвайки се от десетилетие. Накрая реализира едно нищо, което е готово, но не функционира. Защото “чакаме да ни попълнят данни от министерството”.

Не е виновен Ковид. Дали щеше да ни налегне пандемия, дали щеше да е земетресение, война или друга трагедия – все щяхме да се осерем. И не защото “не бяхме готови”,  а защото никога дори не сме планирали да бъдем готови. Проблемите,  с  които се срещаме днес, все едно се удряме в бетонна стена с 200 км в час, са всъщност са резултат от малки пропуски. Хиляди малки пропуски – в електронното досие, в контрола по аптеките, в системата на заплащане на лекарите и медицинския персонал, в неприватизиране на здравния сектор, в неправилно управление на държавния резерв, в назначението на некомпетентни хора на ключови длъжности за период от цели 30 години. А всеки един от тях е назначавал още по-некомпетентни от тях, за да не ги измести някой…

Така системата е ставала все по-проста и некомпетентна,  правейки все по-малки, но все по-многобройни грешки и така докато в един момент идва ден за изпит. Изпит по целия материал от началото на прехода до момента.

Изпит,   който системата не издържа. И ако през  месец март  се отървахме по тарикатски, без да ни пишат с червено в книжката, то на есен се осрахме здраво.

Но знаете ли – всичко е наред. Така казва министърът. Не е важно кой е той – дали е десен, ляв, висок, дебел, интелектуалец или обикновен простак – той винаги казва, че всичко е наред,  допускайки поредните малки пропуски, за които никой няма да му търси сметка. По-лошото е, че вие четете тези редове и си мислите само за здравната ни система.

Правя пауза,  за да осмислите последното изречение.

Да, прави сте. Тези малки пропуски и грешки са натрупани навсякъде – във всички системи – в здравеопазването, образованието, съда, земеделието, данъците, системата на МВР, външната политика, финансите и икономиката, спорта, екологията туризма… и навсякъде другаде. И единствената причина, че тези системи все още не са се сринали пред очите ни не е, че грешките са по-малки и по-маловажни. Причината е, че не е дошло време за изпит. Макар, че миналата година туризмът беше скъсан и върнат за поправка. Тази година ще си изкара медицинско, че имал Ковид и пак няма да се яви на изпит, но той вече е пред изключване.

Коя ще е следващата система на държавата ни, която ще рухне под тежестта на натрупаните за последните 30 години грешки?

*Важна забележка: Причината да коментирам последните 30 години, а не онези 45 преди тях е, че за 30 години един човек от малко дете става възрастен и взема живота си в ръце, има деца, прави семейство. Ако за тези години все още смятаме, че виновни са ни комунистите отпреди 30 години, то значи,  че все още живеем с родителите си и разчитаме на пенсията на мама да плаща абонамента ни за Netflix и латето с вкус на боровинки и портокалено брашно от Starbucks. Това, което онези 45 години са направили за нашето настояще е една голяма грешка в главите на хората, а именно вярата, че онези горе:

а) са компетентни

б) им пука

б) имат представа що е то управление