Със сигурност помните как сте изучавали неговите увлекателни разкази в училище. Йовков е от онези автори, които стават любими на цели поколения и се обезсмъртяват завинаги в паметта на народа.
Писателят е роден на 9 ноември през 1880 г. Йовков преминава детските и юношеските години в родната си Жеравна. Там, както и в Котел получава основното си образование, а завършва гимназия в София. Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.
„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто“ – казва Йовков. Същият, който прекарва почти целият си съзнателен живот на фронта или пишейки за него като военен кореспондент.
И това на фона на най-трагичните времена в новата ни история – Първата световна, Балканската и Междусъюзническата войни. Горял от несподелената любов към Елисавета Багряна, познал ужасите, болката на войната и намерил в някаква своя пресечна точка гигантския си хуманизъм, с който училищното клише го свързва.
Накрая не му стига времето да напише всичко, което иска. Умира от рак в напреднала форма на 15.10.1937 г., причинен, днес бихме казали, от стрес.
И от устата на най-личния си герой, Сали Яшар, той въздиша с надежда: „с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.“
