Николай Арабов: В Мексико '86 нямахме свободата на Пеневата чета от САЩ през 1994 година

"И съдиите ми викаха майсторе, нито веднъж не съм гонен от терена", гордее се железният защитник на "Сливен"

Николай Арабов е роден на 14 ноември 1953 г. в Сливен. Един от най-добрите български защитници през 80-те години на миналия век, заслужил майстор на спорта. Обявен за футболист на столетието през 20-и век в Сливен. Играл е за родния си клуб "Сливен" в периода 1971-1987 г., записва мачове за "Спартак" /Плевен/, "Локомотив" /Пловдив/, "Червено знаме" /Павликени/, играл в Турция, Кипър и Албания. В българската "А" футболна група има 331 мача и 9 гола. С отбора на "Сливен" е бронзов медалист през 1984 година. Има и 42 мача за "А" националния отбор на България, участник в световното първенство през 1986 г. в Мексико. След като приключва състезателната си кариера работи като треньор в Свищов и Карнобат, както и в албанските отбори "Тирана", "Партизани" и "Фламуртари". Женен, с една дъщеря и една внучка.

 

- Николай, помниш ли кой първи ти каза майсторе?

- Мечо Османов от Ямбол, бяхме войници и играехме за "Сливен". Тогава бях на 21 години. Но така ми викаха не само съотборниците, ала и треньорите, че и съдиите. Когато започнах да играя футбол, първо бях централен нападател. Даже имам 112 гола за юношите на "Сливен", бях им голмайстор. На стадиона първи ме заведе моят учител по физическо възпитание Николай Христов, той ме записа в детския отбор на града. Тренирах и лека атлетика, но постепенно футболът надделя.

В мъжкия отбор централен защитник в началото беше Илия Панчев. Веднъж той се контузи и старши треньорът ни Серги Йоцов избра мен за последен в защитата. И така ми даде шанс да се проявя и като защитник, за което не съжалявам. Преди огорчавах противниковите вратари и защитници с головете си, след това - противниковите нападатели, като не им позволявах да бележат в нашата врата.

- А вярно ли е, че на такъв инфарктен пост, какъвто е постът на либерото, нито веднъж не си гонен от терена, а жълтите ти картони са само два през цялата ти футболна кариера?

- Вярно е, не е легенда.

- Как едно либеро се пази от картони?

- Трябва да ти идва от вътре. Господ ме е дарил с интелигентност на терена и много мразех да ритам противниковите футболисти, предпочитах джентълменското отношение към противника. Знаех си силата като либеро и не ми пукаше от нищо. Макар да бях срамежлив като човек, имах голямо самочувствие на терена, излизах и ги мачках, без да съм грубиянин. Но никога например не съм се подигравал на противниковите нападатели, не съм ги обиждал, провокирал или подценявал, колкото и да съм виждал, че играят слабо срещу мен.

Има и още нещо - от чуждите футболисти любимец ми беше Джачинто Факети, либеро като мен, но от българските се чувствам ученик на бати Александър Шаламанов от "Славия", да е жив и здрав. Радвах се много на играта му, от него научих шпагата. Макар че той беше десен защитник, либеро игра в последните си години на терена. Познавам го лично от 1978 г., той вече беше ветеран, прекратил кариерата си. Тогава за няколко месеца бях наказан да не играя футбол и тренирах в "Славия", взе ме Христо Младенов. Играх за тях в контроли, но никога не изиграх официален мач за "белите". Искали са ме и другите столични отбори, но душата ми е сливенска и предпочитах да играя за моя отбор.

Сега си давам сметка, че на поста либеро бях много добър заради умението да правя чисто шпагати, отличавах се с пъргавина и отскокливост. Имах си номер - стремях се винаги да скоча за висока топка една десета от секундата преди нападателя и така той ме подемаше и ми помагаше със скока си да се вдигна по-високо. Просто ги изпреварвах. По този начин успявах срещу снажни и силни нападатели като Спас Джевизов или Андрей Желязков. Не ми беше лисно и срещу Руси Гочев - много техничен и интелигентен футболист, за който съжалявам, че старши треньорът на националния отбор Иван Вуцов не го взе на световното първенство в Мексико през 1986 година.

- А срещу чужденците? Играл си 4 пъти срещу Мишел Платини...

- Мога да кажа, че с него сме приятели. Беше един от най-големите на терена, срещу които съм излизал. С него си говорехме на италиански, защото аз зная италиански. Е, не много, все пак сме противници... Но винаги отивах да ги разтърва, ако някой от нашите се опита да му посегне, ако усещах, че ще има искри, не исках караници по време на мач, не исках обиди. Помня, когато победихме неговата Франция с 2:0 в София през май 1985 година. След мача при него отива Наско Сираков, за да си разменят фланелките, но той му отказва с думите: "Не, номер 3, Арабов".

По-късно тази фланелка ми я откраднаха, когато в началото на 90-те години обраха апартамента ми в Сливен. В годините съм успявал да си разменя фланелката с играчи като Гаетано Ширея - това беше на мача при откриването на световното първенство през 1986 г. в Мексико, когато завършихме 1:1 със световния шампион Италия, с датчанина Пребен Елкер, с Оскар Руджери от Аржентина, с белгиеца Енцо Шифо. 

- В началото спомена, че в цялата ти футболна кариера са ти вдигнали само 2 пъти жълти картони. Помниш ли защо се стигна до тях?

- Малко са и лесно се помнят. На един мач срещу "Беласица" се оказа, че съм уплашил моя приятел Лозан Тренчев. Посегнах с ръка към една висока топка, пък той решил, че искам да го ударя. Съдията, не му помня името, ме предупреди: "Майсторе, майсторе, внимавай, ще ти вдигна картон!" и го направи. Втория път беше във Враца - хванах топката в наказателното поле, предизвиках и дузпа.

А, и веднъж си вкарах автогол - беше на мач срещу "Спартак" /Варна/. Духаше силен вятър, когато техният нападател Киряков центрира една топка. Аз се хвърлих на плонж да я избия, но тя ме удари странично в главата и влетя в ъгъла на нашата врата. Помня, че вратарят ни Тодор Кръстев тогава много ми се кара.

Но имам едно друго провинение на терена, от което се срамувам и досега. По принцип не влизах в пререкания със съдиите, но на един мач в Сливен с "Ботев" /Пловдив/ го направих. Дежурен делегат на мача беше бати Дочо Нанов, той написал после в протокола, че съм удушил страничния съдия. Случаят беше такъв. Моят приятел Атанас Пашев, нападател, на когото викахме "джуджето", искаше да ме надскочи, но видимо беше в засада, която страничният не вдигна. Тичам аз към него и му викам: "Другарю съдия, може ли такова нещо, той е на 2-3 метра зад мен!". А той - нямало такова нещо. Тогава публиката започна: "А бе, майсторе, я го удуши тоя!" и аз бях много импулсивен и го хванах за гърлото. После тръгнах към нашата врата, а публиката не мирясва: "Я, се върни още веднъж и пак го удуши", а на мен колко ми трябва - върнах се. Този човек, не помня и неговото име, беше управител на кино в София. После с моя приятел и колега от националния отбор Илия Дяков ходихме при него в киното, за да му се извиня. А той ми каза: "А, бе, майсторе, гърлото ми посиня от твоята хватка и жената ми пита защо не мога да говоря, а аз трябваше да я излъжа, че нещо съм настинал". Явно здраво съм го бил стиснал...

Това ми е първата сериозна грешка като футболист, а вече бях на 32 години. Заслужавах да ме изгонят, но главният съдия умишлено се направи, че не е видял какво става. Беше през 1985 г., бях национален състезател и България вече се беше класирала за световното първенство в Мексико през следващата година. Ако ме бяха изгонили, щяха да ме накажат да не играя, а на мен в този момент ми трябваше повече игрова практита и съдията знаеше, че ще си има неприятности с треньора на националния отбор Иван Вуцов и с други отговорни фактори. Човекът си спести тези неприятности, като си затвори очите.

- На това световно първенство ти записа 3 мача - на откриването срещу Италия, с Южна Корея и на осминафинала с Мексико, който загубихме с 0:2. Защо тогава нашият отбор не постигна това, което 8 години по-късно "пеневата чета" направи на световното първенство в САЩ?

- Тогава се представихме много добре, но не ни достигна свободата, която футболистите имаха при Димитър Пенев. Нас, и играчи, и треньори, ни мачкаха отгоре, това е. Все си мисля, че щяхме да постигнем повече в Мексико, ако там не командваше Иван Шпатов - по това време председател на Българската федерация по футбол и главен секретар на Министерския съвет. Като шеф на футбола тази човек се месеше в работата на треньора Иван Вуцов - този сложи в състава, онзи махни... Не съм присъствал лично, но зная, че двамата са имали много спорове, разговори. Вуцов наистина се беше притеснил, защото един човек, който никога не беше играл футбол, се правеше, че много разбира от тази игра.

Даже заради Шпатов Вуцов ми наложи парична глоба. Нас не ни пускаха да излизаме от хотела след 20 часа. Но в Мексико ни гостуваха българи от Лос Анжелис и аз с тях и други играчи излязохме да пием кафе. Заради това Шпатов накара треньора да ни глоби - гостите ни били изменници на родината, такива работи. През 1994 г. вече имаше демокрация и това пролича и в отношението към футболистите.

Преди това политиката се месеше във футбола - помня например, че сред мотивите да играем силно срещу Италия беше и това, че тогава вървеше процесът срещу Сергей Антонов, обвинен, че е участвал в покушението срещу папата, и ние на терена трябваше да отмъстим за него.

- Е, почти отмъстихте - никой не очакваше България да завърши 1:1 срещу световния шампион Италия на откриването на първенството...

- Беше на 31 май 1986 година. През първото полувреме италианците чрез Алтобели ни вакара баламски гол след моя грешка - посегнах на шпагат, но не успях да стигна до топката. Бруно Конти я центрира и Алтобели вкара от малкия пенал с крак, макар да беше под ъгъл. Изравнихме в 85-ата минута - тогава аз поех топката от Боби Михайлов, подадох я на Ради Здравков, който центрира и Наско Сираков вкара гол с глава на вратаря Салваторе Гали. Това бе голям успех за нас - на стадион "Ацтека" имаше около 100 хиляди зрители. /96 хиляди според официалната статистика - б.а./. Никога преди това не бях играл пред толкова много хора, не терена не можехме дори да се чуем помежду си и трябваше да се разбираме с жестове. Стархотно бе усещането да играеш пред такава публика, макар да си призная, че треперих преди мача. 

След това завършихме в един проливен дъжд пак 1:1 с Южна Корея и още съжалявам, че тогава не записахме първата победа за България на световно футболно първенство и трябваше да чакаме още 8 години до полбедния ни мач с Гърция в САЩ. В този мач се контузих и едва ходех, но Вуцата ме накара да го изкарам до края. Така се разминах с възможността да играя срещу Марадона - в мача на България срещу Аржентина в групата като либеро на моето място излезе Андрей Желязков. Тогава самият Марадона ме попита защо не играя, обясних му, че съм контузен. Но след този мач поне успях да взема фланелката на аржентинеца Руджери.

- Въпреки успехите си ти никога не стана футболист номер 1 на България. Имаш ли обяснение защо?

- Бях от провинцията. През 1984-1985 г. за малко щях да бъда обявен за номер 1, но пак някои артисти от София си изиграха главната роля и направиха номер 1 Георги Димитров-Джеки. Не се разсърдих на никого, разбира се, с Джеки ние бяхме централна защитна двойка в националния отбол и се разбирахме много добре. Ценя го много като футболист въпреки кривия му характер.

- В началото спомена, че през 1978 г. си бил наказан да не играеш футбол. С какво се провини толкова сериозно?

- Обниха ни с Мирчев, че сме продали мач, който "Сливен" загуби у дома от "Черноморец" /Бургас/ с 1:2. Треньор ни беше Кирил Станков. Часове преди мача научих, че е починала сестра ми - отрови се по семейни причини, и не исках да играя. Но не ми повярваха и ме изпратиха на терена. Смениха ме на полувремето при резултат 1:1 и ме нарочиха за виновник. След няколко месеца ми простиха, защото първо разбраха, че нямам вина, и второ - отборът можеше да изпадне от "А" група и бях нужен в защитата.

- Бил си и треньор -  у нас и в Албания. Като защитник какво е треньорското ти верую?

- Привърженик съм на атакуващия футбол, но обичам и защитната линия да е на добро ниво. Нали казват, че най-добрата защита е нападението... Но не харесвам италианското катеначо. В Албания като треньор завърших втори, след това спасих друг отбор от изпадане. Но през 2001 г. направих инфаркт и спряха да ме търсят като треньор. А чувствам, че поне още 2-3 години мога да поработя пълноценно.

- Но можеш да работиш в по-долните групи, за Първа лига нямаш треньорски лиценз про...

- В Албания работех в първата им група и без такъв лиценз. Но е вярно - бях записал задочно специалност "Футбол" в тогавашния ВИФ "Георги Димитров", но не завърших. Изключиха ме, защото напсувах един декан. Бях отишъл на изпит и отворих вратата на кабинета му, за да попитам в коя зала ще бъде изпитът, а той ме изгони, да съм напуснел. Не му останах длъжен на този тюфрлек, защото съм пич, нищо, че ме изключиха.

 - Не е тайна, че се пробва и в политиката на местно равнище?

- Преди 10-12 години дори се бях кандидатирал за кмет на Сливен, но Йордан Лечков тогава спечели. Когато дойде в отбора аз вече бях в края на кариерата си, както на много млади момчета, помагал съм и на него като капитан на "Сливен"... Аз загубих за кмет, но пък спечелих в анкетата за футболист на 20-и век на Сливен - глас народен, глас божи. Кандидатирах се на местните избори, защото исках да помагам на родния си град, да се оправи футболът най-вече, да има повече работа за бедния народ. Не го крия, аз съм комунист, подкрепиха ме комунистически партии. Макар че като футболист винаги се кръстех преди мач - криех се в банята и се кръстех. Както и преди полет със самолет - да пристигнем и да се върнем живи и здрави.

На последните местни избори играх за общински съветник с листата на групата "Единни за Сливен". Бях на осмо място, не влязох в общинския съвет, но се стремя да помогна с авторитета си. Уважавам хората и те ме уважават.

- Темата да разисма във футбола е особено актуална е днес в цял свят. Ще попитам нещо деликатно, но ти обиждан ли си като футболист на етническа основа?

- Аз съм българин, играл съм толкова дълго за националния отбор на България. Какво друго да отговоря?

- Но защо залезе футболът в Сливен, град наистина с богати футболни традици?

- За това трябва да питате Данчо Лечков, аз не отговорарям. Наистина не искам да обидя никого, но питайте Лечков за съдбата на футбола в града ни.

- А съжаляваш ли, че край теб вкъщи са само жени - имаш дъщеря и внучка? Кой ще наследи футболния талант на Николай Арабов?

- Дъщеря ми Ани тренираше лека атлетика, сега живее в Дъблин, Ирландия. Дари ме с прекрасна внучка, Ефи, на 7 години. Тя ми казва, че иска да стане и футболистка, и баскетболистка едновревременно.

 

ВАНЬО СТОИЛОВ, вестник "24 часа"