Времето, в което трябва да размислим

Изборите за представители в Европейския парламент отминаха. Започнаха пазарлъците по европейски за подялба на парчетата от номенклатурната баница, която предлага Брюксел и обладани от разнообразни чувства политиците взеха да търсят за себе си по-блажното. Кръстосвайки „семейни“, „регионални“, „полови“ и прочие интереси под мантрата „търси се консенсус“, те даже не заспиваха по цяла нощ, а на сутринта щом едни излюпеха нещо, други запищяваха в хора на несъгласните. Та точно тогава, повече от месец след изборния ден, родните анализатори откриха, че в предизборната кампанията у нас не била дискутирана нито една идея, свързана с Европа и приоритетите на българина. Тя за съжаление отминала в скандали за апартаменти, хонорари, тераси и тям подобни, обединени под общото название „гейтове“. Съвсем в реда на нещата, както си я караме обикновено по нашенски.

„Бре да му се не види! - тюхкаха се експертите по разни медии - Пак си забравихме националния интерес!“ и дълбокомислено посочваха причините, съобразно инструкциите на хранилката, на която са закачени. А дали наистина не се появиха такива идеи, за тях беше незначителна подробност, преминала покрай ушите им, както и на целокупния електорат, който установява се търсел интригата и не обръщал внимание на сериозния подход. В интерес на обективността трябва да посоча, че от БСДП още месец преди началото на изборната кампания за Европарламент бе поставен въпроса да се дискутира темата за въвеждане на европейски базов доход. Някои напористи политици чуха привлекателното звучене на тезата и набързо се опитаха да я закачат в своята рамка. Не им беше ясна същността и си правеха собствени интерпретации, но щом тръгна процеса с дебатите разбраха, че скандала привлича погледа далеч по-лесно и зарязаха идеята.

А тя простичко може да се обясни с няколко изречения. Да се постави пред компетентните институции на общността въпроса за това, да се изравнят социалните системи на държавите членки. Всеки европейски гражданин да получава нужните средства за съществуване и развитие. Срещу това той трябва да покаже, че владее един от европейските езици, има поне съответния минимално изискуем образователен ценз и признава и уважава европейските ценности. Как това ще се отрази на проблемите с вътрешната и вълната на външната миграция в Европейския съюз ще подмина, защото тук за ефекта може дълго да се говори. Темата за подобна дискусия обаче бе нужно да се постави. Да, ама не. Нямаше кой да плати на медиите, тъй като интереса на финансовите кръгове бе в противна посока, а на електората бе необходимо да се поднесе съответния скандал с нужния драматизъм. Това, че той ще отшуми тихо след кампанията, експертите вече го знаеха от опит и трябваше да подготвят идеите за следващия.

И ето дъвката бе турена на масата - политическите партии и техните субсидии. Жвакането продължава втори месец. Никой и дума не обели, че субсидии получават само малка част от партиите, тези в парламента. Размерът им наистина е огромен. Останалите са поставени в строги финансови ограничения от закона и оставени на произвола на съдбата. Нищо не пречи те просто да бъдат закрити с един замах от големите играчи и народа да ликува от факта как е необходимо да се постъпва с разни там маргинали, ама нали пуста парадна демокрация. Пък и друго е да кажеш, че имаш свобода и многопартийна система, а на изборите да си знаеш, че състезанието ще е като между две немски коли „Мерцедес“ и „Трабант“ и няма да се безпокоиш коя ще стигне първа финала. Щото в първата ще се качат и медии и социолози, за да усетят комфорт, а втората ще вдига само пушилка и то, ако намери случайно средства да зареди резервоара.

Ама така е казал народът, пари за политика да се не дават. Къде бяха партиите, когато имаше референдум и защо всички леко си мълчаха за популизма заложен в неговите въпроси? А дали всички си мълчаха?! „Всички, без изключение!“, отсичат важно маститите експерти и медиите го разтръбяват. Случая много прилича на онзи, при който един юнак си турил тапи в ушите и твърдял, че никой около него дума не е изрекъл. Да, това е истината! Но половината от нея, неговата, удобната му. На референдума през 2016 г. коалиция от три традиционни партии, в която участваше и БСДП високо вдигна глас срещу несправедливостта на метода при разпределението на субсидиите, срещу опитите олигархията да въведе фалшива “мажоритарност“, която да облагодетелства избирането на нейните представители в държавните органи. За съжаление, той се оказа глас в пустиня. В пустинята на апатията и провокираното настървение, чия е вината за несгодите. А вината, то се знае е на омразната политическа класа. Към нея са отправени всички проклятия и ругатните на електората.

Ще ви учудя ли, ако заявя, че такава класа у нас сега няма? Защото това са онези среди, които по дефиниция трябва да осъществяват в законодателството баланса между интересите на труда и капитала и между тези на отделните корпорации, за да се наложи принципа на справедливост и равнопоставеност. Да, беше направен опит в края на миналия век тя да възникне, ама едни другари, станали господа с интереси, веднага заявиха шумно, че няма да се подчиняват на измишльотините на такива, дето една къщичка за птички не са сковали. И в политиката мигом се настаниха елементи от художествената гимнастика. Заредиха се съчетания с обръчи и бухалки. Първите от фирми, а вторите кой както ги разбира. Общественият амортисьор днес чука на твърдо, а победилата олигархия ликува и в липса на други забавления, взе да си урежда номера за атракция в своите среди.

Сега предстоят нови избори, за местни органи на властта. Ако някой се надява кампанията да бъде за това как да се устроят улици, градинки, канализация и битовите нужди на хората, то той много се лъже. Ще ни спуснат медийно глобалните световни проблеми и ще се развихри един спор между любителите на носталгията по Изтока и модерните лапачи на пари и мухи от Запада. То нали и на партиите им разрешиха вече бизнес финансиране, просто рай за онези икономически среди, които искат да си откъснат блажно парче от местната баница, по примера на големите батковци от Европа. А за градинките, за дупките по улици и тротоари ще са сетим преди парламентарните избори. Щото тогава ще е лесно да се сипят обещания от хора, които отлично знаят, че това няма да е предмет на тяхната дейност.

Може ли да се размисли как да се излезе от този порочен кръг и кога? Може да, когато избирателите спрат да питат :“Бате, колко даваш?“ и се позаинтересуват кой какво предлага да стори. Когато съдията в съда спре да взема решения само по „вътрешното си убеждение“ и отвори и приложи закона. Когато големите медии не филтрират информацията, съобразно заплащането, а представят обективно различните гледни точки по проблемите. Когато белите лястовици, случайно попаднали в парламента се умножат и целта на околните не е, те да бъдат бързо оскубани и залети с черни краски. Когато се оформи общност, която да работи, да твори законодателство в интерес на народа, а не на отделни корпорации, местни и чуждоземни, за да се превъртят едни пари, понеже животът е хубав, но кратък и трябва да се изживее в личен разкош.

Да, може да стане някога, но сигурно не сега, както се пееше в една популярна песен, тъй като се изисква разум. А за жалост още древния философ Аристотел е открил една голяма слабост на демокрацията. При нея по дефиниция се налага мнението на мнозинството, пък то, видиш ли, не винаги е по-умната част от обществото.

05.07.2019 г.

Йордан Нихризов