Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго?...

110 години след рождението на Иван Хаджийски неговите констатации и въпросите, които задава продължават да са все по-актуални днес.

"Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?

Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането ѝ на власт е създала този опасен прецедент?

Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” и „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.

- Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.

- Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.”

“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”

© Иван Хаджийски, „Оптимистична теория за нашия народ”, "Бит и душевност на нашия народ".

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 година в Троян в бедно занаятчийско семейство.

От 1927 до 1932 година следва „Философия“ в Софийския университет ”Свети Климент Охридски”, а по-късно завършва и право. Работи като журналист и адвокат.

От 1936 година започва да обикаля България пеша и на колело. В резултат от изследванията при обиколките си, той подготвя издаването на фундаменталното си изследване „Бит и душевност на нашия народ“, което самият той определя като труда на живота си. Първият том на книгата е издаден през 1940 година, вторият – през 1945 година (посмъртно), а третият е изгубен в края на 1940-те години, без да бъде публикуван.

През 1943 година е мобилизиран в армията. По време на службата си довършва в ръкопис 3-ия том на „Бит и душевност“. Участва във войната срещу Германия като доброволец, военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. Поверява ръкописа за съхранение на командира си.

На 4 октомври 1944 г. Иван Хаджийски загива в сражение с части на SS дивизия „Принц Ойген“. Лобното му място е на кота 807 на връх Висока чука, край Власотинци, Сърбия, където е погребан. През ноември същата година приятели пренасят тленните му останки в България. След войната генерал-майор Станчев предава ръкописа на съпругата му, която го депозира в издателство „Хемус“, откъдето той изчезва безследно при национализацията през 1947 г. Текстът е частично възстановен от дъщеря му Мария Хаджийска по 200 страници стенографски записки.