Градинката с полумесеца в Сливен и пираните без зъби

Обезбългаряването върви не по линия на недосмислени архитектурни решения, нито заради недогледани проекти. То върви по-високо, то често е държавна политика. Но ние сме пирани без зъби и можем да ръфаме само училищни настоятелства, не и държавния мастодонт.

Като гледам реакциите за градинката с полумесеца в Сливен се сещам за един аквариум с пирани в Истанбул.Много българи се хвалят, че ходят на почивка в Турция. Аз не съм. Стигнах само до Истанбул като турист, за да видя останки от историята – антична, средновековния Византион и християнството, имперския Цариград и дворците на султаните. Хвърлих и едно око на новото – заведох сина си в един огромен аквариум на брега на морето. Акулите и други риби плуваха зад стъклата около хлапетата за техен кеф и малко страх… Имаше много българи. Имаше и пирани – скупчваха се като стотици стрели в една цел, когато във водата заплуваше нещо, което им прилича на плячка. Някои каза, че били с извадени зъби, за по-безопасно. На знам дали е така. Ей за тези пирани се стих като видях днес във Фейсбук новината за градинката с полумесеца в Сливен и коментарите във Фейсбук.

Случката е следната – едно училищно настоятелство решило да облагороди градинката пред училището. Събрало пари от учениците, ако е вярно писаното в медиите – родителите са пъхнали на децата си по 10 лева отгоре, да ги носят в училище за доброто дело. Проектантът е направил проект, настоятелство и учители го одобрили, започнало строителството на градинката. Само че на площадката нечие инженерно или архитектурно въображение изобразило геометрична фигура - нещо като полумесец. Едва ли е вложило в него идеята за религиозния символ на мюсюлманите, едва ли и учители и родители са разчели в него точно полумесеца, когато са одобрявали. Но нечие друго въображение, по-късно, днес, когато площадката е почти готова, е видяло точно това – символът на исляма в сърцето на града на 100-те войводи. Ничие въображение не е виновно – и на създателите, и на гледащите. Не вярвам в умисъла на случая. Но вярвам, че това, което се случи в последствие е много показателно.

Фейсбук сложи началото, десетки национални сайтове го продължиха, но не заради патриотизъм и страх, че някой ще ни потурчва – заради трафик, заради повече кликове, заради по-висок рейтинг. На кого му пука, че създава истерия.
В хората се поразмърда онази непрекъснат страх, че някой чужд, лош, външен пак, но този път тихо, ни поробва. С градинки в случая.

Клетото настоятелство и ръководство на училището свика спешна пресконференция, на която стана ясно, че ще променят проекта, по настояване на кмета, който също бе приклещен от социалната вълна да взема отношение.

Само дни по-рано от просветното министерство бяха забранили на училищните настоятелства с писмо да събират дарения, не било правилно. Сигурно не е, но ако ги няма настоятелствата дали в стотици училища ще има градинки, огради, мултимедия, стол, учебни пособия, книги, уроци по народни танци и пр. Няма да има. А едва ли някой се сеща, че именно в онези най-тъмни времена на робството, именно настоятелствата от българи при училища и читалища са финансирали запазването на българщината чрез пълна издръжка на българските школа.

Сбъркана история е тази. Ние, редовите потребители на социалните мрежи, знайни и незнайни интернет сайтове се скупчваме като пирани около нещото, което изглежда като плячка и го ръфаме, искаме да го унищожим. Само че сме без зъби, а плячката не е плячка, а обикновено партенка. Обезбългаряването върви не по линия на недосмислени архитектурни решения, нито заради недогледани проекти. То върви по-високо, то често е държавна политика. Но ние сме пирани без зъби и можем да хапем само училищни настоятелства, не и държавния мастодонт. Обезбългаряването е в неадекватните учебни програми, в унищожаването на патриотичното възпитание, във ваденето на български автори от учебниците, в хроничното забутване на образованието в шеста глуха. Обезбългаряване е, че държавата няма пари за българска култура, а другата е масово достъпна и евтина. Обезбългаряване е, че сме в двете крайности: някои могат и създават деца-космополити, а други не могат и оставят улицата да създава децата им. Децата ни.

Елена Харизанова

Източник: Фейсбук профилът на автора.