Дамян Дамянов си тръгна преди 20 години, но думите му още са с нас

На 18 януари 1935 г. в Сливен е роден един от най-големите лирици на съвремието ни - покойният поет Дамян Дамянов. Днес, 6 юни, се навършват 20 години откакто градът ни и България през 1999 г. загубиха този колос на българската поезия. 

"Неговата лирика е съкровен вопъл на душата, който докосва всекиго!", казва един критик, и това е най-краткото и пълноценно определение за поезията на Дамян Дамянов.

СРЕЩА

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

 

Дамян Дамянов, като млад поет

 Дамян Дамянов изпитва от ранно детство тегобите на болестта - да бъде почти неподвижен, направо прикован; с говор, който затруднява общуването му с другите.

А той има какво да им каже - от него извира талант - талантът на словото, което така реди думите, че сякаш "говори" от името на всички, докосва сърцата и изважда от душите най-интимните човешки въжделения.

Самият Дамян от ранна възраст търси спасение в белия лист, върху който излива мислите и чувствата си - душата си.

Размисъл над пишещата машина...

В старата гимназия "Добри Чинтулов" - Сливен, където учи, съучениците му го боготворят. Носят го на ръце по стълбището на училището. Един от тези съученици, е бил бившият ни министър на културата Георги Йорданов - също сливналия.

По-сетнешните приятели на поета - от студентските му години в София и за цял живот - покойните Радой Ралин и режисьорът Владимир Янчев, неговият жив биограф - писателят Станко Михайлов, бдят над него като орли.

Те добре познават и разбират ранимата му душа. Защото Дамян Дамянов остава до края си като дете - умно и талантливо, но неспособно да се грижи за себе си, за собственото си душевно равновесие.

Със семейството си

Поезията му е огледало на душата му.

Тя ту е нежна и лирична като полъх на вятър, ту горчива и пареща като болка. Но всичко в нея е толкова искрено, че като че ли изразява чувствата на всеки от нас!..

"Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си!"

Трогателно е как един човек, чийто живот изначално сякаш е бил обречен на вътрешна самота и постоянна болка, въпреки приятелите, любящата жена, децата и признанието, та именно този - постоянно и болезнено нуждаещ се от любов и разбиране човек, ни е оставил  завет как ние - уж физически по-силните и здравите, да оставаме прави срещу вятъра по пътищата си "премазани", за да не "загубим себе си"!...

С "певицата на сърцето си" - Лили Иванова

Дамян Дамянов остана верен на себе си. А ценителите на поезията му - верни на поета.

С редакции, източник Еми МАРИЯНСКА, impressio.dir.bg